Гьокчеада е известен като островът на сърфистите. Той обаче е подходящ и за други приключения, както ще се убедите в разказа на Александър Караджов. Началото на пътешествието из острова е в селцето Ешелек и брега на Туз гьолю (Соленото езеро).
*
Посреща ме прекрасно утро. Всъщност не знам кой кого посреща. Събуждам се точно преди изгрев и излизам от палатката в момента, когато слънчевият диск изплува от изток. Днес ми предстои интересен ден. Планирал съм да посетя доста места. И ето, че приключенията започват. На около 200 метра от мен, в езерото, забелязвам няколко розови фламинга. Успявам да се приближа неочаквано близо. Щраквам няколко кадъра и се връщам при бивака.
За закуска ям сушено грозде, произведено на острова. Едро и вкусно. Яхвам се на колелото и започвам обиколката на острова. Отправям се на запад, където пейзажът е просто изумителен. Впоследствие осъзнавам, че тази част на острова е една от най-красивите. Гола и осеяна с тръни, които не ти позволяват да изминеш нито метър встрани от пътя. Застлана с огромни вулканични камъни. Въпреки това неповторима. Стотици хиляди овце и кози кротко пасат в пустошта. Не какво да е, а... тръни. Според местните животните са общо сто хиляди, като овцете са се приспособили към суровия терен и се придвижват бързо и пъргаво като диви кози. Освен това издават доста странни гърлени звуци, видят ли, че се приближаваш към тях.
На Гьокчеада има повече от 60 параклиса и църкви. Ако човек попадне тук неочаквано, просто няма как да разбере, че се намира на турска територия. Толкова е самобитно и автентично. След преминаването на острова под турско владение нито една църква или параклис не е бил разрушен. Останалото гръцко население стопанисва и отваря храмовете по празници. Интересен факт е, че в село Зейтинли (гръцко име Агиос Теодорос) е роден Вселенският патриарх Вартоломей. Всяко лято той се връща в родното си място, от където води службите си.
Пътят се вие толкова идилично измежду камъните и маслиновите горички, изкачва се, спуска се, отново се изкачва. А след всяко изкачване се разкрива неподозирано красива гледка към безкрайната средиземноморска шир. Онзи типичен тесен и едрозърнест турски път, който те хваща за ръка и те повежда напред без да ти казва накъде сте се запътили. Шепотът на камъните около теб обаче ти подсказва, че пътешествието ще си струва....
Преминавам покрай няколко красиви плажа - Кокина, Капъкая, Лазкою и Уурлу. Харесвам си местенце на последния плаж, където прекарвам следобеда. Плажът е почти безлюден. Само две местни жени, забулени с кърпи и облечени с шлифери, се плацикат близо до сушата, поставили предпазливо по един надуваем пояс на кръста си. Едно дете и двама мъже, вероятно част от компанията, се къпят на известно разстояние от тях. Жените се радват на водата така, сякаш за пръв път виждат море.
С достигането си до Уурлу пресмятам, че съм обходил целия южен бряг на Имброс. Голяма красота. Натискам педалите и бързам да се прибера при колата преди залез, за да мога да поснимам. Неусетно изминавам почти тридесетте километра по приятния асфалтов път. Преминавайки край една от военните бази до пътя, аскерите на портала ме поздравяват приятелски. Явно са ме запомнили от сутринта. А и тук не минават много хора. За днешното си 55-километрово пътешествие съм се разминал с по-малко от десет коли.
*
Цялото пътешествие по остров Гьокчеада можете да прочетете в блога на Александър Караджов тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
