Това, което искам да ви кажа ще е между редовете…

Когато човек иска да пише разказ, обикновено е вдъхновен. Моят разказ за Индонезия е първият, който пиша със свито сърце – предвид международната обстановка с вируса. Но нека ви разкажа какво се случва по света, как хората реагират, какво пропускаме в страха си, да ви разкажа, че има смисъл да се мобилизират силите на всеки един от нас – духовни, ментални, физически, за да минем през това изпитание, за да върнем отново баланса, който е разклатен от натрупаното напрежение, да сме устремени към едно цветно и красиво утре, което ни очаква!

Моето пътуване към Индонезия започна с двудневен престой в Сингапур – най-развитата икономически страна в Югоизточна Азия, неговите орхидеени градини, красиви и чисти улици, мили и интелигентни хора, аквапарк и остров Сентоса. Всичко това е един плавен преход към магията на Индонезия.

След няколкочасов полет с прикачване в Джакарта ето ме в Лабуан Баджо, западен Флорес. На път към хотела се отбихме в Огледалната пещера. 

Тъмна, като всяка пещера, прилепи, вкаменени костенурки и огромни медузи. Пещерата превзех лазейки и хлъзгайки се и с цената на сблъсък „глава-сталакмит“ (добре, че беше каската). В древни времена е била на морското дъно, за което свиделства соленото покритие, отразяващо лъчите светлина. Хотелът за нощувка е изключително приятен, чист, романтично подреден, на самият бряг на морето Флорес, Индийски океан.

Рано призори бяхме на пристанището и заехме местата си в малка лодка – готови за среща със страховите „дракони“ на Комодo, за които бях изчела доста информация и няма как да не си призная, че изпитвах лека тревожност. Лодките бяха акустирали много плътно на кея и си пролича, че там всеки е опитен моряк – ловко се измъкваха една след друга след сложни маневри. На борда ни очакваше морска храна за обяд, банани, термус с гореща вода, за да си направим сами кафе. Железните поочукани чашки гордо носеха емблемата на лодката „КМ. ASRI II“, дори тоалетна си имаше…aбе, всичко си имаше…

Остров Комодо е включен в новите седем природни чудеса през 2011г. и е естествен хабитат на над 1700 варана. В съседните острови също се срещат, но по-малко на брой. До входа на резервата се стига по дълъг кей и голяма арка. Още на плажа имаше варани, които искаха да ни убедят, че това е техен дом и правилата тук диктуват те. На дъсчена платформа седяха група рейнджъри готови да придружат туристите грижейки се за тяхната безопасност. Как? С дървена двуметрова сопа в ръце, с форма на чатал в единия край.

Следва кратък инструктаж пред карта с обходния маршрут, който е в къс и дълъг вариант. „Движете се само в група, не скачайте, не викайте, не размахвайте ръце, не клатете бутилки с вода, за да не тръгнат към вас…и не бягайте, защото те са доста добри в тази дисциплина.“ И така – в подкрепа на стреса, изживян от хората в тези смутни короновани времена, днес, 6 март 2020г. се подложих на доброволен стрес – близка среща с комодските хищни дракони, които „хапват всичко, дори и …туристи“, както любезно ме информира рейнджърът-пазач. Който го е страх от „дракони“ – да не ходи на Комодо!

Как се прави героична фотосесия с комодски дракон? Първо трябва да се намери някой спящ ветеран, на около 40 от отредените му 60 години живот, на който никак не му е до вас, не му се ловува и палува, потънал в блаженство под сянката на някое дърво на плажа. Тук влизат в роля рейнджърите, които придават съответен драматизъм на ситуацията – единият ви пази зад дракона с кривака, другият от безопасно разстояние пред него размахва бутилка вода – целта е да привлече вниманието му, за да се придаде автентичност на фотосесията. Единствено един варан-ветеран се съгласи да се снимаме. Бях му почти обидно безразлична. Почти, защото си отвори само едното око. Разказа ми с досада, че на младини е бягал с 20 км/ч, предвижвайки 4-метровото си 100-килограмово тяло, ловувал каквото му падне, не прощавал и на самонадеяни туристи, но сега – за една снимка няма нищо против. Рейнджърите си вършаха охранителната работа, докато трети снима. „Така и не разбраха хората, че с възрастта не ти се занимава с глупости“, каза варанът-ветеран и пак си затвори окото.

По комодския бряг тичаха малки дракончета – жадни за живот и приключения. Едногодишните малчовци са само по 1 метър, но не смееш да ги ритнеш случайно, защото току виж извикали баба си.

Елени и сърни се разхождаха на групи из острова. За съжаление те са храната на вараните.

В близост се намира и Розовият плаж. Пясъкът е бяла прелест. Милиони малки корали, в бял и червен цвят, хилядолетия са смалявали своя размер сливайки се в розова прегръдка. Морето е топло и тюркоазено – защото този цвят си отива с розовото. Няколко импровизирани сергии, покрити с палмови листа предлагат бира Бинтанг, нанизи от естествени перли на много ниска цена, дървени фигурки на дракони и големи бели и червени корали.

На около час с лодка се намира и друг остров – Падар.

Тук акцентът е впечатляваща гледка от върха, към който се качваш, качваш, качваш в жегата, а на всичкото отгоре и влагата, докато сърцето ти закрещи „А, стига, спри се вече!“ Но гледката е мега яка!

Поседнала за отмора, край мен мина весела групичка, връщайки се от върха. Решиха да ме ободрят с една благородна лъжа „Горе раздават безплатни спагети, качвай се.“ „Така ли? Аз сега бях горе и на мен дадоха златни обеци“ – не останах по-долу. Има лъжи, които повдигат духа – затова са простими.

Енде е в центъра на Флорес. От Лабуан Баджо до Енде предвижването е с малък самолет, за малко повече от час. С автобус се придвижваме към Мони. Пътят е живописен – оризови тераси, зеленчуков пазар, китни островни селца.

За розовия плаж на остров Комодо бях подготвена, но за син плаж не бях чувала. Е, има го – на 20 км на изток от Енде. Тюркоазени камъни, докъдето погледа ти стига и фин, черен, вулканичен пясък. Синьото каменно сърце, което открих на плажа си е направо находка. Нямаше как да не го отнеса със себе си.

Докато се разхождах по сините камъни вперила поглед в търсене на интересни форми, обядът от предварително избраната от мен риба бе готов – приготвена на барбекю от кокосови орехи, това е най-вкусната риба, която съм опитвала. Гледката – море, палми, млади хора, спрели да се разхладят и шум от форсираните моторчета. Ръцете се мият от бидонче с кранче – всичко е еко, а най-вече много приятно.

Еко лоджът в подножието на Келимуту е спирка за нощувка на смелите туристи и най-близка отправна точка за магическите многоцветни езера. Има и такива прекрасни местенца – радост за всички сетива и знаете ли защо може да се отдадете на съзерцание – няма интернет!

Следва продължение...

Снимки и текст - Диана Маринова

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!