Пирин е планината, в която оставих сърцето си.

Още преди години успя да плени детското ми съзнание. Не беше никак трудно. Тази тръпка продължава да ме държи и до днес. Точно затова едва ли някога ще ми писне да се връщам, там където започна моят път в планината. Винаги ще ми се иска да се срещаме отново и отново, за да обменяме от положителния си заряд.

Тази година исках да направя нещо различно, нещо, което не съм правила досега по време на останалите ни срещи. Въпреки че много от местата вече са обходени, бях си набелязала едно, по което знаех, че със сигурност ще мина някой ден. Изходна точка – хижа Вихрен. Крайна цел – връх Вихрен. Едва ли звучи необичайно. Всъщност не, но маршрутът, който щеше да ни отведе дотам, е не толкова популярен, колкото царската пътека (традиционния маршрут за изкачване на върха). Става дума за небеизвестния за много планинари Джамджиев ръб, който живееше в моите представи като великан, срещу когото трябва да се изправя, за да ме допусне до самия връх.

Въпреки това бях непоклатима в решението си да мина оттам. Точно затова събрах цяла бойна дружина от неуморни приключенци и ентусиасти, с които да споделя така чаканото от мен преживяване.

Времето още от сутринта беше наш приятел. Безоблачното небе и огряващото навсякъде слънце ни предразположиха да тръгнем обнадеждени. Поехме по пътеката за Казаните, която тръгва от хижа Вихрен. Тя е приятна за преминаване, защото се редуват изкачвания и вървене по равно пространство. През цялото време се виждаше ръбът, онзи внушителният (поне така изглежда отдолу), към който се бяхме устремили.

След известно време пътищата се разделиха. Пътеката, по която бяхме тръгнали, продължаваше напред към Казаните. Ние трябваше да продължим нагоре, където дори няма обособена пътека. Оттам започваше началото на нашето приключение. Много хора се отказват още когато видят какво ги чака, защото има няколко каменисти участъка, които се минават на четири крака. Това всъщност се оказа най-трудният пасаж от целия маршрут.

Ако сте почитатели на този тип неутъпкани пътища, този със сигурност ще ви хареса. Отблизо също изглежда респектиращо, предвид и височината, на която сте, но забележителни катерачески умения не се изискват.

Въпреки това има хора, които там се срещат със страховете си. И част от нас също се сблъска с това. Но всички дружно се преборихме, за да продължим извисяването си нагоре. Още преди да стигнем върха, подвигът вече беше налице. Смелостта триумфира над страха! Продължихме.

Разбрахме, че наистина е трябвало това да се случи, за да излезем на широк път, по който вече можем да припкаме спокойно. Красотата на пътешествието беше в това, че бяхме само ние и природата. Точно затова обичам подобни места, по които ходят малко хора. Именно това ги прави едни от най-специалните, на които съм била. Наличието на много еделвайси също показваше, че почти никой не е минавал оттук.

Пътят продължаваше напред. Все още това, което ни чакаше, изглеждаше като страшен ръб, но всъщност истината беше съвсем различна.

С всяка крачка вървяхме все по-спокойно. Погледите ни шареха на всички посоки, от които се откриваше невероятна панорама.

Само още малко усилия ни трябваха. С неспирните шеги и доброто настроение неусетно бяхме на върха. Този връх, на който съм била много пъти. Но този беше най-специалният. Пътят, хората, емоцията. Цялото уравнение прави енергийна бомба. Не спирахме да се усмихваме и май имаше защо. Бяхме затрупани от лавина от емоции – и хубави, и не чак толкова. Накрая обаче положителните взеха превес. Всички вибрирахме на една честота.

Подвигът за някои беше голям, за други не чак толкова. Важното беше, че бяхме заедно в този момент и изкарахме един страхотен ден в планината. От онези страхотните, които можеш да почувстваш само там. Връщането обратно беше по традиционния маршрут. Привечер отново достигнахме изходната точка, от която тръгнахме нагоре – уморени, но щастливи!

Полезна информация за изкачване на връх Вихрен по Джамджиев ръб:

Пътеката тръгва от хижа Вихрен и в началото е тази, която ще ви отведе и до Казаните. След като вече се изкачите и тя стане равна, трябва да се отклоните от нея и да продължите нагоре. Там пътят е неутъпкан. Маркировка няма. Хубаво е да се минава, когато времето е сухо, защото камъните ще се хлъзгат. На места има участъци, по които трябва да сте нащрек, защото са тесни, а надолу е стръмно.

Целият маршрут се минава за около 3 часа в едната посока. С по-бавно темпо може да ви отнеме и повече.

Не забравяйте да се екипирате добре с топли дрехи, храна и вода.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!