Ивинела Самуилова ще ви отведе до края на света, а след това ще ви върне у дома променени.
В късната пролет на 2013 г. Ивинела поема по поклонническия път към Сантяго де Компостела в Испания. Тя извървява пеша 320 км по маршрута, известен като Камино и стигна до Finis Terrae – мястото, смятано в древността за края на света.
Прочетете откъс от романа на Ивинела Самуилова „Къде отиваш, пътнико?“ (Издателство "Хермес"), а в края му разберете как да спечелите книгата.
*
Ден 1: Събуди се пет минути преди да зазвъни алармата на телефона й. Бързо направи сутрешния си тоалет, но се облече с ритуална маниерност. Преди да напусне стаята, извади книжката, която й бе дала жената от албергето, отвори в началото и прочете първия текст:
Копнежът в душата ти е Моят глас.
Не търси чужди следи.
Щом тръгнеш, Пътят ще се появи.
Следвай въздишките на сърцето си.
За момент Ади остана неподвижна, впила поглед в книгата. След малко прошепна „Амин!“, извади ламинираната иконка, която бе намерила преди дни пред църквата, целуна я, прекръсти се и излезе.
Вече навън, пое дълбоко въздух, както преди голямо изпитание. Усети силно вълнение – най-сетне бе на Пътя. Бързо закрачи по малката улица и след две минути бе на площадчето пред катедралата. Спря да я погледне за последно, огряна от слънчевите лъчи. После се обърна към посоката, в която трябваше да поеме, и се сепна. За някакъв кратък миг й се стори, че има някой. После забеляза сянката си – в светлината на ранното утро тя лежеше пред нея плътна и странно издължена. Никога не я бе виждала и усещала по този начин – толкова реална и малко плашеща.
В порив на странна обърканост Ади направи опит да я прескочи, преди да си даде сметка, че това е невъзможно. Сети се, че според Юнг сянката е резервоар за човешката тъмнина. „Всеки носи сянка – бе написал известният психолог – и колкото по-малко тя се въплъщава в съзнателния живот, толкова по-тъмна и плътна е тя.“ Юнг казваше още, че човек не става просветлен, като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен. Изведнъж и Ади осъзна нещо: тъй като Пътят отиваше на запад, тя щеше да следва сянката си, а Бог, към Когото обикновено се обръщаше на изток, сега щеше да остане зад гърба й. Тоест тя щеше да следва не слънцето, с което обикновено се асоциираше божественото, а собствения си мрак. Но може би именно в това беше смисълът – да открие в себе си светлината, която да освети мрака.
В този момент пред катедралата се появиха трима младежи с раници, които тъкмо откриха стрелката и според посоката й, закрачиха по уличката. Ади забърза след тях – реши да ги следва, защото й изглеждаха като хора, които вървят отдавна и са наясно. Скоро обаче младежите спряха в едно кафене. Ади се почуди дали да не влезе и тя, но си спомни думите от стиха, който бе прочела преди малко:
Не търси чужди следи.
Щом тръгнеш, Пътят ще се появи.
Вече бе разбрала къде да търси стрелките и как да се ориентира. И тръгна. В този момент усети, че е на собственото си Камино!
Бе прочела предварително, че излизането от Леон е дълго и досадно и че има вариант да хване автобус, който да я откара до близко селце, откъдето да продължи пеша. Ади обаче реши да върви. Все пак – бе дошла за това, а и може би защото й бе първи ден, не й бе досадно, а интересно. В края на града забеляза обраслите с трева покриви на някакви убежища, прилични на вкопани в земята къщички. Любопитството й надделя и тя спря случаен минувач с въпроса за какво служат. Оказаха се складове за вино. „Я, виж ти! С толкова много изби нищо чудно, че го леят с кани!“ – помисли си с усмивка за предната вечер.
*
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата "Къде отиваш, пътнико?" на Ивинела Самуилова от издателство "Хермес" и Peika.bg!
Как?
Отоговорете в коментар под статията тук: Коя е дестинацията, за която отдавна мечтаете?
Един от отговорилите ще бъде изтеглен в жребий на 29 септември 2014 г. и ще бъде обявен във фейсбук страницата на Peika.bg.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
