Ако си мислите, че обичате България, почакайте да я видите, осветена от Млечния път в снимките на Ивайло Петров.
Много вероятно е вече да сте попадали на снимките на Ивайло Петров в интернет. Запечатани в различни краища на България, те ще ви покажат България такава, каквато рядко имате възможност да я видите – под обсипано със звезди небе.
А ето и кой стои зад обектива и как една буря в лятна нощ води до най-голямото фотографско прозрение за него – че кадърът няма да ти се поднесе сам на тепсия, а трябва да се подготвиш за него.
- Кой е Ивайло Петров и какви са мечтите му
- Казвам се Ивайло Петров, на 30 години, родом от Силистра. Щастливо женен съм от 6 години. Със съпругата ми имаме силно и любознателно юначе на 3 години и половина и малка принцеса на почти 3 месеца. Денем се занимавам със софтуерно тестване, а нощем се превъплащавам в астрофотограф-ентусиаст и поемам към знайни и незнайни кътчета на нашата родина. В дългосрочен план мечтая да съм здрав и да успея да предам любовта си към фотографията на моите деца, за да можем заедно да споделяме тази страст и чрез нея да изградим една уникална връзка, която съм виждал при някои колеги. В по-краткосрочен план мечтая за следващото новолуние, в което да изляза, за да погледна нашия дом, галактиката Млечен път, от един нов и непознат ъгъл.
Язовир Студена
- Кога и как за първи път се запали по фотографията?
- Винаги ми е било трудно да отговоря кратко на този въпрос. Аз самият не се възприемам за фотограф, защото както във всички области, колкото повече учиш, толкова повече разбираш колко малко знаеш. Аз съм рожба на цифровата фотография и моят път започна от момента, в който в ръцете ми попадна Canon от серията IXUS преди 10 години. Тогава фотографията беше ограничена до създаване на спомени.
Пет години по-късно си дадох сметка колко „осакатени“ са моите спомени и какъв потенциал са имали. Започнах да се интересувам от огледално-рефлексните фотоапарати и преди да се усетя, държах в ръцете си първия си DSLR. Последваха три години, които бяха като влакче от увеселителен парк. Всичко започна с неминуемото увлечение по концепцията за снимки с висок динамичен обхват (HDR) – в началото това, което правех, изглеждаше страхотно, в следващия момент - страхотно ужасно. Опитах да съм макро фотограф, пейзажист, портретен, арт, стрийт фотограф и какво ли още не и резултатът винаги беше един и същ – първоначалното опиянение преливаше в разочарование. През есента на 2012 г. се роди синът ми и преследването на меката светлина на залезите и синия час се превърнаха в химера. Следващото лято бяхме на почивка в Хисаря. Беше ясна, топла юлска вечер, всички отдавна си бяха легнали, а аз си допивах бирата, наслаждавайки се на спокойствието на нощта. За миг звездите се замениха от ослепителни светкавици, вятърът събаряше керемиди и клони и за пет минути тази райска нощ беше отнесена от потоп. Като при всяка лятна буря, всичко отмина толкова бързо, колкото беше и започнало. Изтичах за фотоапарата и се опитах да направя няколко снимки на периферията на бурята – поредното разочарование – неприятен градски пейзаж и силно светлинно замърсяване от лампите. И тогава разбрах къде съм бъркал през цялото време – моята липса на гъвкавост е причината нищо да не ми се получава. Очакването, че моментът ще ми се поднесе едва ли не сам на тепсия и аз ще трябва само да вдигна апарата и да снимам, както правех преди със сапунерката, са били най-голямата ми грешка през цялото време.
Преди да се осъзная вече карах след бурята. В покрайнините на града намерих подходящо място, откъдето да снимам. Започнах да правя снимка след снимка. Сякаш за да ме улеснят максимално, облаците зависнаха над един хълм и останаха там цял час, демонстрирайки своята мощ. Същата тази буря, която премина за пет минути над главата ми, сега седеше и ми позираше – имаше светкавици, които като ръце се протягаха от периферията ѝ, имаше такива които разсичаха облака хоризонтално, и такива, които се спускаха вертикално към земята, имаше и такива които осветяваха вътрешността на облака, придавайки нов смисъл на думата имплозия. Приседнах до статива в захлас от цялата тази феерия, осъзнавайки, че този момент беше избран единствено и само за мен. Така разбрах, че нощта с нейната мистичност и очарование е това, което искам да изследвам и опознавам. В този ден мисля, че истински се запалих по фотографията, но пътят до него беше този, който го предопредели. Всичко, което ми се случи, нямаше да е възможно без подкрепата на моята съпруга.
Гледащият звездите
- С каво се занимаваш, когато не снимаш?
- В професионален план се занимавам със софтуерно тестване в последните 5 години. Работата изисква от мене да изследвам дефекти в софтуера и да не толерирам посредствеността и несъвършенствата. Мисля, че и това ми помага много във фотографията да се развивам с всяка следваща снимка. В личен план съм баща и съпруг – обичам през свободното си време да пътувам със семейството си. Със съпругата ми изповядваме философията, че човекът е човек, когато е на път, и искаме да покажем колкото се може повече места на децата ни, за да обикнат и те като нас тези 111 хиляди квадратни километра красота. В нощите, в които не снимам, работя над новия си проект – сайт, в който да публикувам статии с теоретична насоченост, както и видео уроци с практическа такава, с всичко, което съм научил за тези години и това знание да е безплатно и достъпно за всеки, който иска да снима, но не знае точно как.
Рапица
- Как минава един твой снимачен ден?
- Снимачният ми ден е процес, свързан с много дълго и внимателно планиране. От него зависи в голяма степен дали сесията ще е успешна или ще се превърне във фиаско. В началото на всеки месец проверявам фазите на луната, както и часовете ѝ на изгрев и залез. Така определям потенциалните дни, в които ще мога да снимам през нощта. След това започвам да следя дългосрочната и краткосрочната прогноза за времето. Следва планиране спрямо работните ми задължения, ако се налага да снимам в делнични дни. В деня за снимане отново проверявам дали прогнозата не се е изменила в последния момент – използвам няколко сайта, на които вярвам (не че наскоро не ме заблудиха и трите, но вероятността така поне е сведена до минимум) и ако няма противоречия в информацията, се подготвям за същинското снимане. Зареждам си батериите на фотоапарата, на челника и източвам картата от стари снимки. Останалата част от оборудването ми се намира в раницата, която е винаги готова по всяко време на денонощието. Проверявам къде и в колко часа ще изгрее Млечният път чрез интерактивна програма. Правя още един преглед на локацията си, за да определя точната посока, от която мога да снимам, за да попадне галактиката в кадъра ми. Подготвен по този начин, аз имам ясна представа какво, кога и как искам да снимам, за да минимализирам лутането в нощта и да имам максимално много снимачно време. По това време на годината ще изляза от вкъщи между 12 и 1 през нощта. Около 2-2:30 часа ще съм на избраното място за изгрева на ядрото на галактиката. Ще ми трябват 20-30 минути за разполагане на техниката и ще снимам до около 4-5 сутринта.
Автомагистрала "Люлин"
- Кое е любимото ти място за снимане – някъде, където би се връщал отново и отново?
- Това е изключително труден въпрос, на който се радвам, че не мога да отговоря еднозачно. От северното Черноморие с велчествените си скали, през Дунавската равнина с красивите си слънчогледови и макови поля, по билото на Балкана пропит от история за храбри времена чак до причудливите форми на Белоградчик...От величествеността на Рила и Пирин, през земите на траките, покрай ароматните розови и лавандулови поля, та чак до мистичните Родопи има стотици места, в които човек си заслужава да се влюби. Това са все места, които не те карат да се връщаш отново и отново, а ти нашепват да останеш в тях завинаги.
- Кое е любимото ти време за снимане?
- Пленен съм от безвремието на нощното небе. Мисълта, че тази светлина, която виждаме тук и сега, може би е пропътувала милиони светлинни години и самата звезда вече може да не съществува, поставят нещата в интересна перспектива. Нощното небе е извор на истории – дали ще е историята на древните египтяни, които са го пресъздали чрез пирамидите на земята, или ще е историята от католическата църква за сълзите на Свети Лаврентий, а защо не и историята на смелия мореплавател, търсещ посока в неизвестното море. И нощното небе е готово да ги разкаже на всеки, който иска да ги види.
Дървото и Пътят
- Кое е най-странното нещо, което ти се е случвало, докато снимаш?
- По време на снимки неминуемо се случват интересни неща. Но не бих ги нарекъл странни в никакъв случай. Дали ще е историята за фотосесията на бременната ми съпруга или тази за притеснението на една майка, което я заведе на скалите на Тюленово в една юлска нощ, или ще е за трите момчета заседнали в снежна пряспа насред нищото, или ще е за създаването на ново приятелство, обединено около обща страст... всяко едно нарамване на раницата за нощна фотосесия е гарант за ново приключение.
- Пътуваш, за да снимаш, или снимаш, за да пътуваш?
- И двете. От една страна пътувам, за да снимам, защото, както казах, няма по-голяма грешка от това да чакаш момента да дойде сам при теб. От друга страна обаче и снимам, за да пътувам, защото вярвам, че човекът е човек, когато е на път. Дали снимките са поводът да посетя поредното място или мястото е целта за създаване на поредната снимка – това е въпрос, на който нямам отговор към този момент.
Още от снимките на Ивайло Петров можете да видите тук.
Язовир Белмекен
Беклемето
Метеорен поток Джеминиди
Ковачевци
Таня
Тюленово
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!