Къщата на реката е мястото, където прекарвам седмицата от 4-и до 11-и януари. Реката е дългата над 3000 км. Сейнт Лорънс, която освен дом на над хиляда острова, е такъв и за много диви животни и птици.

В клоните на дърветата покрай брега са се приютили синигери, кълвачи, северни кардинали и орли. Койоти и лисици се плъзгат по леда, достатъчно близо, за да бъдат наблюдавани с бинокъл, но прекалено далеч, за да бъдат уловени от фотоапарата ми. Той се справя единствено с вечно гладните катерици в задния двор и с 18-годишния Силвестър, който търпеливо ми позира.

Улицата на принцесата

Първата ми разходката в Кингстън започва от главната улица Princess Street, която запленява с цветните и неприличащи една на друга фасади на историческите сгради дали прякора на града – „the limestone city“. Днес уютни кафенета, малки магазини, театри и кино салони ги оживяват и допълват артистичния дух на Кингстън. Единствено сградата на Grand Theatre е от началото на 20-и век, останалите са на повече от 150 години. Всъщност до 1840 година улицата се казва Store Street заради големия универсален магазин, намиращ се там, но името е сменено по случай появата на бял свят на Виктория Сакскобургготстка, най-голямата дъщеря на кралица Виктория. 

Три забележителности препоръчани ми от местните, които или се намират на самата Princess Street, или в някоя от близките пресечки, са:
1.) мистериозната арт инсталацията с висящо пране от мед (точно до известния в града ресторант Chez Piggy), която според непотвърдени данни е поставена там около 2000 година, но авторът и името на творбата се неизвестни;

2.) магазин Cooke’s Fine Foods and Coffee с адрес 61 Brock St, който съществува от 1865 година и е цяла институция със старинното си обзавеждане и деликатесите по рафтовете – факт, потвърден от възрастната дама зад викторианския щанд с усмивка и неприкрито изражение на гордост.

Градът на краля

От хиляди години районът по поречието на река Сейнт Лорънс и Големите езера (англ. Great Lakes) е населяван от различни индиански племена, сред които Huron-Wendat, Seneca, Cayuga, Oneida, Onondaga, Mohawk. Появата на колонизаторите, които освен металните оръжия, донасят и друг смъртоносен подарък за местното население – едрата шарка, се случва едва през 17-и век.

Първоначално французите проучват региона и изграждат укрепление при река Cataraqui, което трябва да служи за защита както срещу обединените племена, така и срещу англичаните. Това се случва през 1673 година, а името на укреплението е Fort Frontenac. През 1758 година англичаните завладяват форта, разширяват териториите си след края на американската война за независимост през 1783 година започват да ги заселват с бежанци от американските щати.
Централно селище на тези нови територии става Кингстън, наречен така в чест на британския крал Джордж III. 

Кингстън започва да се развива като важно пристанище и населението му расте – през 1838 година получава статута на град. Малко по-късно е избран за столица на провинция Горна Канада (Province of Canada) и функционира като такава от 1841 до 1843 година. Скоро след преместването на столицата в Монреал през 1844 година започва икономическият упадък на Кингстън, който губи надпреварата с развиващите се пристанища на другите големи градове и с напредващата железница.

Днес Кингстън е едва на 25-о място в страната по население със своите 160 хиляди жители, но е оживен университетски център и освен това може да се похвали с факта, че музикантът Брайън Адамс е роден тук. В деня, отделен за разглеждане на основните забележителности на града, оставяме колата на паркинга пред англиканската катедрала, датиращата от 1829 година St. George’s Anglican Cathedral, която е наследила дървена църква от 1792 година. Недокоснатият сняг в двора на църквата, побелелите дървета и липсата на всякакви хора наоколо в ранния следобед създават един приказен пейзаж. Спускаме се към центъра, който подобно на повечето канадски градове, построени през 19-и век, е съсредоточен в няколко пресечки около сградата на градската управа – в случая Kingston City Hall. Зданието е завършено през 1844 година в неокласически стил и е приютявало не само кметството, но и медицинско училище за жени, театър, митница, поща, банка, съд, полицейско управление и затвор.

Точно срещу него е Confederation Park, който в този момент прилича на снежно поле, но иначе както личи от името му, е парк. Тук се намира и туристическият център (Kingston Visitor Experience Centre), който се помещава в сградата на историческата гара K&P Railway station, а за индустриалното миналото на Кингстън напомня и локомотивът Engine 1095, движил се из южната част на провинция Онтарио в годините 1913 – 1960.

Днес до него са изникнали бели неонови букви, изписващи името на града с помощта на всеки, застанал на мястото на буквата I. Снимката тук е може би най-туристическото нещо, което може да се направи през зимата, когато пристанището и с него пътят към хилядите острови между река Сейнт Лорънс и езерото Онтарио, са затворени. Последната забележителност в града, пред която спираме, е построената през 1848 година римокатолическа катедрала St. Mary’s Cathedral, която за съжаление затворена точно в този момент. С кулата си, издигаща се на 73,5 метра, красивата църква е най-високата сграда в Кингстън.

През останалото време

Втората седмица от престоя ми в Канада е абсолютно ненатоварена откъм туристически дейности и свободното време се запълва с няколко разходки до града, основно свързани с пазаруване. Тук е моментът да спомена две от големите вериги супермаркети в провинция Онтарио, в които може да се намери вкусна и качествена храна – Loblaws и Metro. Това са и по-добрите места за сдобиване с кехлибарения на цвят кленов сироп, в сравнение с магазините за сувенири, където пък се продават всякакви негови производни – бисквити и шоколади с крем от кленов сироп, близалки със сироп и пр.

Друг местен продукт, който не бива да се подценява са вината (особено тези от региона на Ниагара), в частност т. нар. ледено вино – ice wine. От белите вина опитвам тези с марката Raven Conspiracy Wine, а от сладостта на леденото съм толкова запленена, че изобщо не обръщам внимание на произхода му. Апропо, в магазините се предлагат и шоколади с вкус на ледено вино, но течният му вариант е в пъти по-добър.

Друга верига магазини, която посещавам няколко пъти, е тази на канадската марка облекла Roots – цените са приемливи, особено по време на намаленията, а качеството е отлично. И докато през мразовитите дни единственото занимание е пазаруването, то изборът на вечерни забавления в Кингстън също е сравнително ограничен. В петък отиваме на кино в центъра на града – малкото и независимо The Screening Room е доста симпатично, но салонът е изключително студен (за мен), а филмът „Убийство в Ориент Експрес“ е доста скучен (за мен) въпреки плеядата от известни актьори. Неделя също е ден за кино, а на нас ни се случва да имаме билети за филм в Landmark Cinemas 10 Kingston. Докато Гари Олдман се развихря като Чърчил в „Най-мрачният час“, аз едва успявам да се справя с 1/4 от средните пуканки. След филма отиваме за игра на билярд в Raxx Billiards Bar & Grill – в неделя е безплатно, ако водиш момиче с теб. Виждайки контингента в подслоненото в хале заведение, не се учудвам на промоцията.

Палачинки и кленов сироп

Всъщност първото ходене в Кингстън е с ясната цел да опитам палачинки с кленов сироп – когато към картинката се добавят боровники, разбито масло и бекон, се получава едно от най-вкусните неща, които някога съм пробвала (знам, че го казвам често, но явно или имам късмета да хапвам все хубави неща, или просто всичко ми харесва, може би е второта). За обслужването в канадските заведения може да се каже само едно – наистина добро, за разлика обаче от кафето, което наливат през цялото време. И все пак, ако ви се случи да минете през Кингстън и е уикенд, отбийте се за брънч в Windmills Cafe & Catering.

През един от следващите дни отиваме на обяд в най-известната пицария в града Wooden Heads, която по непотвърдени данни съществува от началото на 90-те години. Оказва се, че и виното, и пиците, успешно съперничат на италианските такива, дори надминават много, които съм опитвала в Италия. За десерт има шоколадова лазаня, която спокойно може да се раздели не от двама, а от четирима. Като сложа към уравнението и усмихнатия персонал, който ми разказва за рисунките по стените, само защото забелязват, че снимам, спокойно мога да кажа, че това е едно от най-добрите заведения, в които изобщо съм била (отново, знам).

Посещението на типична северноамериканска закусвалня ми е обещано още в началото на пътуването, но се случва едва в края му. Във вторник имаме среща с Джон в 10 вечерта в Denny’s. За съжаление точно това заведение от веригата, в което отиваме, скоро е претърпяло ремонт и търсената Туин Пийкс стилистика в обзавеждането и униформите на персонала я няма. Затова пък палачинките и кафето напълно покриват очакванията ми за този тип място – изключително сладки и изключително блудкаво. Джон обаче е повече от любопитен персонаж с подчертан интерес към начина на живот в Източна Европа и с желанието му да посети Припят, породено от любимата му компютърна игра. На мен пък много ми допада лежерния начин на живот в тази част на Северна Америка.

***

Текст и снимки: Деница Стоянова от нейния прекрасен блог за пътешествия Itinerariumvitae.com

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!