Книгата „Всеки ден в Тоскана“ (ИК „Хермес“) е вълнуващото продължение на предишните две - „Под небето на Тоскана“ и „Красивата Тоскана“.

Историята започва, когато авторката Франсис Мейс открива порутена къщичка в диво, все още девствено кътче, скрито дълбоко в сърцето на Тоскана и решава да го превърне в къщичка досущ като тези по илюстрациите от детските книжки.

Франсис се е погрижила да усетим с цялото си същество багрите и ароматите на Италия, стойността на малките неща и сладостта на простия, ежедневен живот.

Всеки миг е ценен и много специален – това ни напомня авторката, акцентирайки върху своето мото – Carpe diem („Улови мига“).

Прочетете откъс от „Всеки ден в Тоскана“:

Скитосваме из кварталчетата, хванати под ръка, и надзъртаме през отворените прозорци. Смехът и виковете, потракването на чинии, кафезът със скокливата сипка, плетените на една кука завески, катерливите рози и кашпите с хортензии – всички те разказват в един глас за живота в Асизи. На една покрита веранда Ед съзира саксия с босилек и се спира да я разгледа. А мен ме е обзело съзерцателно настроение и просто запечатвам в съзнанието си избеляла синя врата.

Свети Франциск лежи в криптата, облечен в грубо кафяво расо, поспива си за разтуха от жегата и му се присънва как протяга длан към един вълк да го приласкае.

Италия е неизбродима. Любимите ми места са онези, които успяват да съхранят самобитността си. Малките градчета, особено, често те допускат до себе си и ти позволяват да ги опознаеш отблизо. И друг плюс на Италия – може да срещнеш много приятни хора.

Миналата седмица на път за Венеция, където се бяхме уговорили да се срещнем с наши приятели, импулсивно решихме да слезем от влака и да пренощуваме във Ферара, град в региона Емилия-Романя. Ферара заслужава отделна, и то дълга глава, а аз нямам търпение да се върна там. Ако се направи списък на най-добрите места за живеене в Италия, тя със сигурност ще попадне сред челните места. Просторният и плосък като тепсия град може да се похвали с красиви сгради, неизброими дворци, камбанарии и сводести галерии, а не на последно място и с население от велосипедисти. Велосипедите са навсякъде и една от най-честите гледки са тумбите хора, които са се спрели на улицата и си бъбрят, като придържат колелата си в готовност да ги яхнат. Въпреки мълниеносното кръгче, което направихме из приказната Ферара, успях да попия силата и достойнството. Нима друг град може да претендира за така добре запазени ренесансови стени, за тъй великолепни и просторни площади и със засенени от дървета улици, които се огласят от птичи песни?

Величественият Палацо де й Диаманти, или Диамантеният дворец, дължи името си на фасетираните каменни блокове, с които е облицована фасадата. Щом хлътваме във вътрешността му, се озоваваме насаме с художниците от Ферарската школа. Охранителите са се зачели в книгите си. Влиятелната фамилия Есте, в чиято орбита е гравитирал общественият живот във Ферара, е оставила неизличим отпечатък върху нейната култура и история. В по-ново време романът на Басани „Градината на Финци-Контини“ и едноименният филм на Де Сика хвърлят върху града прискърбния воал на спомена за участта на евреите от Ферара по време на фашисткия режим, същите евреи, които в периода от седемнайсети до средата на деветнайсети век са били въдворявани силом в юдейското гето. А по масичките, разположени току под възпоминателната плоча с имената на загиналите евреи, весели тълпи се наслаждават на следобедния си аперитив. Попаднахме на малко ресторантче, което, струва ми се, олицетворява доста добре духа на града. Името му, „Куел Фантастико Джоведи“ („Този фантастичен четвъртък“), е заимствано от италианския вариант на заглавието на романа на Стайнбек „Благодатния четвъртък“. Каква незабравима наслада за небцето – budino от грах с фондан от горгондзола, миди с див копър, спаначени равиоли, пълнени с месо от пъдпъдък, и ароматният като амброзия прасковен сорбет. Поради липса на велосипеди бродихме из Ферара пеша часове наред.

Често водим гостите си в близкото градче Баньо Виньони, прочуто заради целебните свойства на топлия минерален извор, който бълбука по склона му в русло от травертин. Не е рядкост някой да разтегне мускул, докато мъкне куфарите, или да изкълчи крак като печално последствие от ходенето на високи токчета по каменните улици. В такива случаи непременно водим пострадалия на извора. Най-подходящото време човек да накисне нозе в потока, дори да няма болежки, е рано сутрин. По обяд вече се е напълнило с италианци, които нямат търпение богатата на минерали гореща вода да отмори отрудените им нозе. Запретват поли и крачоли, топват краката си и се оставят на целебното действие. В центъра на градчето, вместо обичайния площад, има минерален басейн и човек лесно може да си представи как Лоренцо Великолепни се носи по водите му като водна лилия.

Друго прекрасно място е островът Изола Маджоре, разположен сред водите на Тразименското езеро. Нощната разходка из него те пренася в едно изгубено време, когато селцето е било дом на рибари, а в замъка манастир, надвиснал в самия му край досами водата, е отсядал свети Франциск. Мрежи, извити като рогове на изобилието, и днес съхнат по главната улица. През един прозорец можеш да зърнеш как някаква жена плете дантела на светлината на лампа. На място, на което няма автомобили, се възцаряват човешките измерения. Можеш да бродиш мълчаливо и да наблюдаваш как звездната светлина потрепва по къдрещата се водна повърхност.

В последните години ни влече на юг. Матера, далеч във вътрешността на Базиликата, е странен град, в който до неотдавна хората са живеели в огромен кошер от пещери. Повечето от тях днес са зловещо пусти, макар някои да са възстановени и да се използват. Останалата част от Матера процъфтява, но в сърцето продължава да се таи този примитивен лабиринт, място, което кара човек да размишлява за непознатите превращения на живота.

А оттам – към Алберобело в Апулия, с белите му конусовидни къщи, наречени trulli, които изглеждат много древни и същевременно с това имат вид, сякаш са кацнали от друга планета.

Почти очакваш от тях да наизлязат звездни кадети. Човек може да прекара цял месец в безгрижно обикаляне из замъците и ловните хижи на Фридрих II, уникалния бароков град Лече и чудно хубавото пристанище на Галиполи. Въпреки все по-процъфтяващия туризъм целият този регион все още предлага чудесни възможности за откривателство. Особено много ми допадат катедралните градове Трани, Битонто и Отранто.

Заслужава си човек да ги посети дори само за да вкуси тамошния хляб, продаван на великански самуни, всеки от които може да нахрани четиресет души, и питателните ястия с паста, приготвяни от същите хора, които работят земята.

Амалфи, Капри, Виченца, Кормонс, Верона, Торино, Триест.

Италия наистина е неизбродима.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!