Преди година, когато бях в Борнео за пръв път, се заслушах в приказката, която островът ми разказваше. Исках да я чуя цялата – затова се завърнах! Една дълго и с много нетърпение подготвяна среща.

Този разказ е за онези от вас, които ценят живота и знаят, че красотата му зависи от тях. Не от другите. Не от безразличието. Не от подминаването. А Борнео е протегнал ръка и очаква нашата помощ, защото е един от последните оазиси на земния рай - красив, примамливо омаен - оазис, който сме на път да изгубим. Като започнем от малките симпатични самолетчета, които с половинчасов полет ни пренасят от град на град в острова....

или с красивата стюардеса, готова да ни направи снимка...

минем, прескачайки коренищата на древната дъждовна гора, плувайки по течението на река Кинабатанган, слушайки легендите на този остров – така близо до първоизточника, заслушани в звънкия смях на къпещите се деца на последните морски номади.

Джунглата, чието изсичане започва през 1950 година, е намаляла с повече от 50%, за да се настанят първо каучуковите, а сега и палмовите плантации. Защо? За комерсиални цели и производство на палмово масло, което вече масово се счита вредно за нашето здраве. Благодарение на правителството, което е проявило здрав разум и се е вслушало в посланието на предците, от съвсем скоро е започнал обратен процес – изкореняване на палмовите плантации и възстановяване на джунглата. Как простичко описват философията си местните хора – палматa дава само масло, а джунглата всичко, както за хората, така и за животните! 

Изсичането на джунглата има пагубен ефект и върху животинския свят. Унищожава се естественият източник на храна на орангутаните, пробоските и други животински видове. Те са застрашени от изчезване и включването им в Червената книга не означава, че оцеляването им е гарантирано. Орангутаните се избиват от дървосекачите, когато нападат машините, в опит да защитят дадения им за живот свят. Само за 15-ина години популацията им е намаляла с 150 000 екземпляра. Осиротели малки орангутанчета се издирват от центровете за рехабилитация и се настаняват там, защото без грижите на рейнджърите те са обречени, наричат ги lost coast (безнадеждни). Малък жест на помощ може да направи всеки, посетил Сепилок Орангутан Център – да осинови, символичнo, малко орангутанче, с което да подпомогне издръжката на центъра. И така аз съм вече с осиновено бебе Биду Биду – симпатично и с характер. Срещу скромна сума от 200 рингита ще получавам 6 месеца по имейл информация за Биду Биду.

Местното население не гледа с добро око на новозаселилите се, като китайците например. Една от причините китайците да се заселват тук е бизнесът с ядливи птичи гнезда. Тях можем да видим в пещерата Гомантонг, но и в изкуствено създадени за целта места - като кацналата на един зелен хълм „къща на птиците”. Със запис на птичи песни, китайските търговци подмамват птиците да свиват гнезда, много наподобяващи лястовичите. Когато птиците отлетят, те взимат гнездата и ги продават за приготвяне на супа, на която преписват чудотворни свойста - подобрява тонуса, вида на кожата и т.н., а една порция струва 50$. Вкусът е блудкаво-солен, поне така ми обясниха. 

В едно малко селище се натъкнах на човек от племето „Пенан” - смесица от съвременен стил на обличане и скътани дълбоко в съзнанието древни традиции. Той с охота ми показа как се стреля с бамбукова пръчка – „калапут” и стрелички. Уроци директно от „Jungle school – Borneo”! Странни семейства имат тези пенан – всеки мъж може да има по две жени, но всяка жена може да има по трима мъже. Спят в една стая, като любов са правели само денем, а нощем цялото семейство е спяло плътно един до друг, за да се топлят (нямали са завивки). Нямат лимит за деца, колкото – толкова, обикновено десетина, общи деца - общи грижи. Сега твърдят, че този начин на съжителстване e вече минало, а децата са не повече от 4 – все пак имат и разноски по училището.

Училищната система на острова е следната: началното училище е безплатно, за средното има някакви дребни разходи, а висшето е скъпо платено (достига до 100 000 рингита /около 25 000$/ за целия период на обучение). Дори в джунглата да има само няколко деца в дадено малко селище, трябва да има основно училище – такава е държавната политика.

Друго интересно племе в щата Саравак е „Берауан” – племето на главорезите. Те вярват, че духовете на джунглата ги закрилят и никой не може да ги нарани. „Враговете не могат да ни застрелят със стрели или да ни отрежат главите” – разпалено разказваше Петрос Абанг – от племето Берауан и мой водач из джунглата 2 на Саравак. „Японците са стреляли по моя дядо, но не са могли да го наранят. В миналото много сме воювали, но после сме измислили дългата лодка – „ригата”, която събира цялото племе 40-50 човека. Правили сме състезание с враждуващото племе и който го спечели – печели и битката”. Мъжете от това племе следват жената след сватбата. Къщата се строи от бащата на булката, системата е матриархат, както навсякъде по тези времена. „Петрос, не е ли страшно в джунглата да ни придружава потомък на страховито племе-главорези” – подхвърлям на шега. „Защо да го правя? Ти не си ми враг” – със спокойна усмивка отговари той. Но допълни: „Тези традиции не се спазват в съвремието, но не са забравени и са живи в съзнанието на хората.”

След няколко часов преход през джунглата, направлявана от двама водачи – един отпред и един отзад, усещането за прохлада от потапянето в естественото джакузи и симпатично водопадче – „Ба Десай” си беше направо звездно усещане.

В джунглата всичко е гигантско – дървета, листа, преплетени лиани, огнени цветове на цъфналия джинджифил, който на местен език се нарича vudu flame (вуду пламък), поляните с диви ананaси, крясъците на дъждовната гора – респектиращо странни, може би, защото не можем да ги разгадаем, а неизвестното плаши.

Вечерята в единствения “ресторант” в джунглата, който си е направо мечта, е много впечатляваща - менюто е бира и каквото има, когато ти го приготвят и където ти го сервират. Осветление - докато падне акумулаторът. Но хапването е голяма веселба и импровизираната компания е щура. Хората от джунглата се хранят умерено, твърде умерено за нашите представи – порция пилешки крилца се състои от едно крилце. Собственичката е и готвачка, и сервитьорка. Това е положението. Джунглата събира правилните хора. 

Кратък полет – и ето ме в Кота Кинабалу, щат Сабах.

Сутринта за няколко часа посетих етно-селището “Mari-Mari” – много сполучливо решение за съхранение на етно-културата - пресъздава бита на отделните племена, автентичното обзавеждане, начина на приготвяне на храна, напитки, сладкиши. Красиво облечени в традиционни носии млади хора с радост позираха за снимка.

Същата вечер, малко преди залез слънце, бях развълнувана от предстоящата среща с един от малкото останали автентични шамани-бобохизан на острова. Среща, подготвяна с месеци и съвпадаща с един от един от най-уважаваните празници – жътвата на ориз. Тези ритуали, извършвани под ръководството на бобохизан, са свещени за местното население и се извършват само в тесен кръг на шаманското семейство – лели, братовчеди, роднини. По време на тях шаманите се свързват с Пазителите на природата – „Пенджага”, които обитават всяко живо същество в земята, въздуха и водата. По изключение бяха допуснати и други хора – в един малък отрязък от тридневния ритуал – две телевизии, представител от неправителствената организация Kadazandusun Cultural Association, представляваща 40-те етнически групи в Сабах и отговаряща за съхранението на културното наследство на Борнео. На този ритуал, имах огромната привилегия да присъствам, като личен гост, на един от последните автентични бобохизани.

Главният шаман, Мелвин, шесто ниво шаман от общо седем, красив и слаб мъж, на възраст около 50 години, със сребристи коси и благ поглед, ръководеше церемонията, а неговите двама помощници – мъж и жена, следваха стъпките му. За жената искам да разкажа малко повече – името ѝ е Едем и до преди две години е била мъж, момче. На сън му се явява, починала неотдавна възрастна шаманка и му казва, че ще използва неговото тяло. Така Едем за две години, пред очите на всички, започнал бавно превъплащение в женско тяло. Това, което сега видях, е миловидна жена, която пее с красив глас. 

След като Мелвин излезе от транс, успях да поговоря с него. Превеждаше от шамански на английски неговата много интелигентна леля. Попитах го, какво тревожи духовете на природата и какво е тяхното послание към човечествето. Ето и отговорът: „Хората могат да забравят своя произход и своите корени, могат да забравят и уважението, и благодарността към пазителите на природата, но те трябва да знаят, че Земята е болна и тя показва това с нейните „тръпки” – земетресенията; нейната „температура” - глобалното затопляне и нейната „настинка” - бури, наводнения и цунамита. Човечеството трябва да проумее, че дори, когато му се налага да приеме промените на съвременното развитие, трябва и да запази баланса с природата и Земята – нашият дом. Нека нашите молитви и благословия бъдат с вас!”

Очаквайте втора част на пътеписа за Борнео!

Текстът и снимките са ни любезно предоставени от Диана Маринова.

Изпращайте ни и вие своите пътеписи за рубриката "Стани автор" на info@peika.bg!

***

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!