Преди година, когато бях в Борнео за пръв път, се заслушах в приказката, която островът ми разказваше. Исках да я чуя цялата – затова се завърнах! Една дълго и с много нетърпение подготвяна среща.
Този разказ е за онези от вас, които ценят живота и знаят, че красотата му зависи от тях. Не от другите. Не от безразличието. Не от подминаването. А Борнео е протегнал ръка и очаква нашата помощ, защото е един от последните оазиси на земния рай - красив, примамливо омаен - оазис, който сме на път да изгубим. Като започнем от малките симпатични самолетчета, които с половинчасов полет ни пренасят от град на град в острова....
Снимка: Диана Маринова
или с красивата стюардеса, готова да ни направи снимка...
Снимка: Диана Маринова
минем, прескачайки коренищата на древната дъждовна гора, плувайки по течението на река Кинабатанган, слушайки легендите на този остров – така близо до първоизточника, заслушани в звънкия смях на къпещите се деца на последните морски номади.
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Джунглата, чието изсичане започва през 1950 година, е намаляла с повече от 50%, за да се настанят първо каучуковите, а сега и палмовите плантации. Защо? За комерсиални цели и производство на палмово масло, което вече масово се счита вредно за нашето здраве. Благодарение на правителството, което е проявило здрав разум и се е вслушало в посланието на предците, от съвсем скоро е започнал обратен процес – изкореняване на палмовите плантации и възстановяване на джунглата. Как простичко описват философията си местните хора – палматa дава само масло, а джунглата всичко, както за хората, така и за животните!
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Изсичането на джунглата има пагубен ефект и върху животинския свят. Унищожава се естественият източник на храна на орангутаните, пробоските и други животински видове. Те са застрашени от изчезване и включването им в Червената книга не означава, че оцеляването им е гарантирано. Орангутаните се избиват от дървосекачите, когато нападат машините, в опит да защитят дадения им за живот свят. Само за 15-ина години популацията им е намаляла с 150 000 екземпляра. Осиротели малки орангутанчета се издирват от центровете за рехабилитация и се настаняват там, защото без грижите на рейнджърите те са обречени, наричат ги lost coast (безнадеждни). Малък жест на помощ може да направи всеки, посетил Сепилок Орангутан Център – да осинови, символичнo, малко орангутанче, с което да подпомогне издръжката на центъра. И така аз съм вече с осиновено бебе Биду Биду – симпатично и с характер. Срещу скромна сума от 200 рингита ще получавам 6 месеца по имейл информация за Биду Биду.
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Местното население не гледа с добро око на новозаселилите се, като китайците например. Една от причините китайците да се заселват тук е бизнесът с ядливи птичи гнезда. Тях можем да видим в пещерата Гомантонг, но и в изкуствено създадени за целта места - като кацналата на един зелен хълм „къща на птиците”. Със запис на птичи песни, китайските търговци подмамват птиците да свиват гнезда, много наподобяващи лястовичите. Когато птиците отлетят, те взимат гнездата и ги продават за приготвяне на супа, на която преписват чудотворни свойста - подобрява тонуса, вида на кожата и т.н., а една порция струва 50$. Вкусът е блудкаво-солен, поне така ми обясниха.
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
В едно малко селище се натъкнах на човек от племето „Пенан” - смесица от съвременен стил на обличане и скътани дълбоко в съзнанието древни традиции. Той с охота ми показа как се стреля с бамбукова пръчка – „калапут” и стрелички. Уроци директно от „Jungle school – Borneo”! Странни семейства имат тези пенан – всеки мъж може да има по две жени, но всяка жена може да има по трима мъже. Спят в една стая, като любов са правели само денем, а нощем цялото семейство е спяло плътно един до друг, за да се топлят (нямали са завивки). Нямат лимит за деца, колкото – толкова, обикновено десетина, общи деца - общи грижи. Сега твърдят, че този начин на съжителстване e вече минало, а децата са не повече от 4 – все пак имат и разноски по училището.
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Училищната система на острова е следната: началното училище е безплатно, за средното има някакви дребни разходи, а висшето е скъпо платено (достига до 100 000 рингита /около 25 000$/ за целия период на обучение). Дори в джунглата да има само няколко деца в дадено малко селище, трябва да има основно училище – такава е държавната политика.
Снимка: Диана Маринова
Друго интересно племе в щата Саравак е „Берауан” – племето на главорезите. Те вярват, че духовете на джунглата ги закрилят и никой не може да ги нарани. „Враговете не могат да ни застрелят със стрели или да ни отрежат главите” – разпалено разказваше Петрос Абанг – от племето Берауан и мой водач из джунглата 2 на Саравак. „Японците са стреляли по моя дядо, но не са могли да го наранят. В миналото много сме воювали, но после сме измислили дългата лодка – „ригата”, която събира цялото племе 40-50 човека. Правили сме състезание с враждуващото племе и който го спечели – печели и битката”. Мъжете от това племе следват жената след сватбата. Къщата се строи от бащата на булката, системата е матриархат, както навсякъде по тези времена. „Петрос, не е ли страшно в джунглата да ни придружава потомък на страховито племе-главорези” – подхвърлям на шега. „Защо да го правя? Ти не си ми враг” – със спокойна усмивка отговари той. Но допълни: „Тези традиции не се спазват в съвремието, но не са забравени и са живи в съзнанието на хората.”
След няколко часов преход през джунглата, направлявана от двама водачи – един отпред и един отзад, усещането за прохлада от потапянето в естественото джакузи и симпатично водопадче – „Ба Десай” си беше направо звездно усещане.
Снимка: Диана Мариновa
Снимка: Диана Маринов
Снимка: Диана Мариновa
В джунглата всичко е гигантско – дървета, листа, преплетени лиани, огнени цветове на цъфналия джинджифил, който на местен език се нарича vudu flame (вуду пламък), поляните с диви ананaси, крясъците на дъждовната гора – респектиращо странни, може би, защото не можем да ги разгадаем, а неизвестното плаши.
Снимка: Диана Маринов
Снимка: Диана Мариновa
Снимка: Диана Маринов
Вечерята в единствения “ресторант” в джунглата, който си е направо мечта, е много впечатляваща - менюто е бира и каквото има, когато ти го приготвят и където ти го сервират. Осветление - докато падне акумулаторът. Но хапването е голяма веселба и импровизираната компания е щура. Хората от джунглата се хранят умерено, твърде умерено за нашите представи – порция пилешки крилца се състои от едно крилце. Собственичката е и готвачка, и сервитьорка. Това е положението. Джунглата събира правилните хора.
Снимка: Диана Маринов
Кратък полет – и ето ме в Кота Кинабалу, щат Сабах.
Снимка: Диана Мариновa
Сутринта за няколко часа посетих етно-селището “Mari-Mari” – много сполучливо решение за съхранение на етно-културата - пресъздава бита на отделните племена, автентичното обзавеждане, начина на приготвяне на храна, напитки, сладкиши. Красиво облечени в традиционни носии млади хора с радост позираха за снимка.
Снимка: Диана Маринов
Снимка: Диана Маринов
Снимка: Диана Маринов
Снимка: Диана Маринова
Същата вечер, малко преди залез слънце, бях развълнувана от предстоящата среща с един от малкото останали автентични шамани-бобохизан на острова. Среща, подготвяна с месеци и съвпадаща с един от един от най-уважаваните празници – жътвата на ориз. Тези ритуали, извършвани под ръководството на бобохизан, са свещени за местното население и се извършват само в тесен кръг на шаманското семейство – лели, братовчеди, роднини. По време на тях шаманите се свързват с Пазителите на природата – „Пенджага”, които обитават всяко живо същество в земята, въздуха и водата. По изключение бяха допуснати и други хора – в един малък отрязък от тридневния ритуал – две телевизии, представител от неправителствената организация Kadazandusun Cultural Association, представляваща 40-те етнически групи в Сабах и отговаряща за съхранението на културното наследство на Борнео. На този ритуал, имах огромната привилегия да присъствам, като личен гост, на един от последните автентични бобохизани.
Снимка: Диана Маринова
Снимка: Диана Маринова
Главният шаман, Мелвин, шесто ниво шаман от общо седем, красив и слаб мъж, на възраст около 50 години, със сребристи коси и благ поглед, ръководеше церемонията, а неговите двама помощници – мъж и жена, следваха стъпките му. За жената искам да разкажа малко повече – името ѝ е Едем и до преди две години е била мъж, момче. На сън му се явява, починала неотдавна възрастна шаманка и му казва, че ще използва неговото тяло. Така Едем за две години, пред очите на всички, започнал бавно превъплащение в женско тяло. Това, което сега видях, е миловидна жена, която пее с красив глас.
Снимка: Диана Маринова
След като Мелвин излезе от транс, успях да поговоря с него. Превеждаше от шамански на английски неговата много интелигентна леля. Попитах го, какво тревожи духовете на природата и какво е тяхното послание към човечествето. Ето и отговорът: „Хората могат да забравят своя произход и своите корени, могат да забравят и уважението, и благодарността към пазителите на природата, но те трябва да знаят, че Земята е болна и тя показва това с нейните „тръпки” – земетресенията; нейната „температура” - глобалното затопляне и нейната „настинка” - бури, наводнения и цунамита. Човечеството трябва да проумее, че дори, когато му се налага да приеме промените на съвременното развитие, трябва и да запази баланса с природата и Земята – нашият дом. Нека нашите молитви и благословия бъдат с вас!”
Очаквайте втора част на пътеписа за Борнео!
Текстът и снимките са ни любезно предоставени от Диана Маринова.
Снимка: Диана Маринова
Изпращайте ни и вие своите пътеписи за рубриката "Стани автор" на info@peika.bg!
***
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
