Интересни разкази, случки и съвети от блоговете на българските пътешественици през декември:
Roving Snails: Пътуването обърква сезоните
Планирахме да потеглим със зимата, докато бавно се разхождахме из София в един сив, зимен ден. Така си и мислехме, докато се разхождахме край морския бряг, беряхме диви плодове и скачахме в морето в средата на декември... Не знаехме обаче, че маршрутът ни ще поеме по собствен път и ще ни отведе в Анадола под снега, а след това в замръзналите Кавказки планини, да тракаме мелодично със зъби в спалните си чували.
Пътешествието ни започна два пъти – веднъж през октомври и веднъж през март, с фойерверките за Ноуруз над Ербил, които ни дадоха знак, че е време да поемем на път, че ще скитаме свободно из Азия и слънцето ще ни следва, където и да отидем.
По пътя научихме, че в Лаос имат два сезона – сух и дъждовен, и нямат представа за трудностите и красотата на зимата. В Индия пък твърдяха, че имат шест сезона – познатите четири плюс мусонен и пред-есенен. Нашето пътуване през паралелите обаче ни остави впечатлението, че спокойно биха могли да имат толкова сезони, колкото езици, щати или божества, в страната, където нищо никъде не е едно и също.
И докато се скитахме, осъзнахме, че не можем повече да следим сезоните в това пътуване, едва следяхме дните и месеците, докато прескачахме от пролет, която е като лято в Иран, към лято, което е като есен в Тибет, и обратно към вечната влажна жега в Югоизточна Азия с изгарящото й слънце и завеси от пороен дъжд. Единственото, което знаехме, е че зимата скоро не е била наоколо.
И тогава, на фона на скалистите Хималаи видяхме баба да плете вълнени чорапи край пътя. Изтичахме ентусиазирани към нея. Наблизо някой друг продаваше плътни, пухкави одеяла и се сдобихме с такива. Приготвихме се за студа в планините и за нещо друго.
Научете повече за пътешествието на Борис, Марта и котката Бурма. Следете пътешествията на Roving Snails тук.
***
The Magic of Traveling: Практически съвети за Бразилия
1. Автобусите на градски транспорт имат две въжета от двете страни по цялото им продължение. Те служат за поискване на спиране. Удобни са, защото където и да се намираш, с протягане или ставане достигаш въжето. Не очаквайте автобуса да спре само защото има спирка. Трябва да си го поискате.
2. Тоалетна на плажа (освен океана за малка нужда) има в спасителните постове на долния етаж. Струва около 2 реала. На Копакабана има и отделни тоалетни до капанчетата на алеята, струват също два реала.
3. Фавелите не са място да обикаляш сам. Как реагира един кариока, като чуе, че имаш такива намерения: “Are you nuts?”. Правете си сами изводи.
4. Банкомати, които може да се ползват с български кредитни и дебитни карти
– Caixa не прие никоя от нашите дебитни Visa Electron или Maestro.
– CityBank приема Visa Electron, и Maestro и Master Card с допълнителна такса от 17 реала.
– banko24horas приема Maestro и Master Card с таксата от 17 реала.
– Всичките тези банкомати позволяват максимум 350 реала на едно теглене.
– Banco Brasilenho се оказа най-добрата алтернатива за теглене на пари. Поддържа всякакви карти и на едно теглено можеш да теглиш колкото ти е лимитът, жалко че го разбрахме последния ден.
5. Използвайте кредитни карти! На много места в малки и големи градове ги приемат, и Visa и MasterCard, и няма никакви такси. Включително и на будките за сокове.
6. Знайте винаги от дебитна или кредитна сметка плащате, защото питат в 100% от случаите.
7. Метрото…ако дестинацията ви е далеч от метростанцията, можете да се сдобиете с билет за метро+метро бус, като бусът не променя цената от 3.5 реала, но трябва да се купи заедно с билета за метрото.
8. По плажовете в Рио и на Самбодромо се продават напитки на цени, подобни на близките магазини. Изключение забелязахме при изолирания плаж Лопес Мендес на остров Иля Гранде.
9. Por kilo ресторантите предлагат разнообразна храна, като цените варират. Ако уцелиш добър ресторант, можеш да се наядеш за 20 реала дори в скъп квартал на Рио. Друг плюс на пор килото е, че може да задоволи всякакви хранителни вкусове и диети.
10. Снабдете се с картинарче за заключване на шкафовете за ценности.
11. Ако поназнайвате испански, ще се оправите далеч по-добре, отколкото с английски в Бразилия. Дори португалският може да не ви помогне, както ни се оплакаха двама португалци. Никъде не ги разбирали, дори в магазините им казвали че нямат каквото търсели, само да се отърват от тях по-бързо.
Открийте още от пътешествията на Бистра и Наце в блога им Магията на пътуването тук.
***
MagicKervan: На стоп към Богдая
Потегляме на стоп към Бодгая (Bodhgaya) в щата Бихар (Bihar). Отново будистко място и то с огромно значение за цялата будистка общност. Делят ни 200 км и не сме сигурни, че ще успеем да стигнем за един ден, но много ни се иска, тъй като желая рожденият ми ден да се изпълни с енергията на това място и да ни върви така цяла година.
Извървяваме пеша всички гатове докато стигнем до моста над Ганг. От там си хващаме споделена рикша до Мугал Сарай (Mughal Sarai), градче, в чийто покрайнини минава магистралата за Калкута, която се оказва на 4-5 км. Решаваме да си хванем още една рикша до края на града. Вървенето из прашоляка, убийственото слънце и хилядите бибипкащи камиони и рикши хич не е приятно, обикновено се опитваме да го избегнем, ако има евтин транспорт.
Отново ни тръгва на камиони и първият е ужасно бавен. След 20-30 км завива и за наше облекчение ни оставя. По принцип никога не съжаляваме, каквото и да ни качи. Смятаме, че когато трябва да стигнеш, ще стигнеш и точно този човек те взима, защото така трябва да се случи. Просто си пътуваш и си благодарен каквото и да те вземе. Но все пак сме доволни когато успеем да изминем над 100 км за един ден.
Вторият камион пътуваше за Калкута и ни качи направо до отбивката за Бодгая, тоест за над 150 км. Въпреки че и той се влачеше беше доста по-бърз от първия. Шофьорът имаше заместник плюс помощник и тримата бяха мюсюлмани от Утар Прадеш. Често се случва шофьорите да не могат да приемат факта, че не разбираме хинди и понякога ни говорят с часове, задават въпроси и въпреки нашето тъпо изражение и неотменния ни отговор „Hindi nehi bolo“ т.е. „Не говоря хинди“, те не се отказват лесно. Тези явно бяха малко по-интелигентни и след десетия въпрос ни оставиха да дремем на спокойствие.
Започна да се стъмва и за наш ужас на 7 км преди нашия разклон шофьорите решиха да вечерят, а два часа по-рано бяхме правили друга едночасова почивка, в която пък се къпаха. Нямаше смисъл да стопираме в тъмното за такова разстояние и решихме да ги изчакаме двадесет минути да се навечерят.
От разклона ни взе малка камионетка за последните 20 км. Човекът беше много симпатичен и ни спря в пълна тъмница на пътя в нищото. Остави ни на кръговото от страната където трябваше да се отбием и да изминем последните 3-4 км до самата Бодгая. Вървяхме километър, два и преди да стигнем до селото забелязахме огромна поляна с високо дърво по средата. Беше идеално за палатка. Наоколо нямаше къщи и зад дървото бяхме скрити от пътя. Желанието ни да стигнем до Бодгая се изпълни.
Научете повече за пътешествието на Цветин и Маги. Следете пътешествието на стоп из Индия на Магическия керван тук.
***
Life Nomadik: До вулкана Бару в Панама
Събуждаме се в 4:30 часа сутринта и, натоварени с огромни раници, се отправяме към вулкан Бару - спящ вулкан и най-високата точка на Панама, издигащ се на 3475 м надморска височина. Раницата на Иво е толкова голяма и тежка, колкото един нисък шишкав мъртвец, който даже в това си състояние на тотална безжизненост не е загубил способността си да наддава по няколко грама и да расте по мъничко и незабележимо всеки ден. Наричаме го „Китаецът“. Иво го мъкне на гърба си нагоре-надолу по планини и вулкани, в градове и села, из джунгли и плажове и през граници. Мразим го неистово. Китаецът и другите две раници са ни най-големите врагове в момента.
Градчето Бокете спи. Тези, които ни казаха, че има автобус до началото на пътеката към върха в 5:00 сутринта май са ни излъгали, тъй като няма нито една кола по улиците, нито един автобус - няма жива душа, освен един луд бездомник, който пее някаква весела песничка и ни обещава на испански, че „пътят е дълъг“. Отчаяни, вървим нагоре-надолу по улиците на празния град и тъкмо когато напълно губим надежда да се придвижим до входа на парка навреме, забелязваме едно самотно такси. То ни закарва до началото на пътеката за 7$. Все още е тъмно навън и офисът на парка е затворен, което ознаава, че сме навреме, тъй като минаваме покрай заключената сграда и започваме дългия поход без да плащаме входната такса от 5$ на човек, която се плаща само от 6:00 сутринта нататък.
Вървим под тежестта на раниците, пълни с навити тънки матраци, спални чували, дрехи и якета за топло и студено време, храна и консерви за два дена, вода, фотоапарати - изобщо всичко от което ще имаме нужда през следващите няколко седмици, докато се разхождаме из Коста Рика и Никарагуа, където заминаваме след Панама. Повечето от тежките неща и палатката съставляват Китаеца - около 30 кг. Раницата на Мая е около 7 кг, а мойта - 15 кг. Скоро краката започват да ни болят и колкото по-високо се качваме, толкова по-трудно става катеренето. Не сме свикнали с високо надморско равнище и с тежки раници.
Ако нямахме раници, походът от Бокете до върха щеше да е много по-лесен и безболезнен, даже приятен, по широк каменист път достъпен за оф-роуд джипове чак до върха; извиващ се покрай планински гори, зелени пасища и каменисти хълмове, толкова красиви, че забравяме за болката от дългото вървене и спираме да се наслаждаваме на природните красоти. Високите дървета превзели ниските склонове отстъпват място на по-дребни растения, храсти и алпийски цветя по върховете. През по-голямата част от времето е все нанагорнище, не много стръмно, стартиращо от около 1600 м надморска височина с 1900 м елевация до върха.
Научете повече за пътешествието на Иво, Мира и 12-годишната Мая. Следете пътешествието с яхта по света на Life Nomadik тук.
***
Cycle Americas: Презентация в музея Филд в Чикаго
Днес е вълнуващ ден за нас, защото ще правим презентация в световно известния музей Филд в Чикаго. Това е голяма работа, определено перлата в биографията с презентациите.
Сутринта въвеждам Слав в презентацията, която направих вчера специално за учените в музея. След това си приготвяме храна за деня и потегляме.
Без да искаме уцелваме момента, в който няма никакъв трафик по улиците. Всички коли са се покатерили по високите етажи на паркинг-небостъргачите и кротко чакат работния ден да свърши, за да задръстят хубавичко пак всички улици. Точно стигнахме пред музея и за пръв път, откакто сме тръгнали, спуках гума. Една гигантска скоба от телбод се заби в задният крак на 4olix'a. Е, поне се случи пред музея, а не на два часа пеш от музея. Но все пак лошо, нямаме инструменти за поправка, а и не ми се бута 12 км в обратната посока. Трябва ми спешно телефон, някой има ли телефон, мога ли да го ползвам за минутка? Крис ще дойде с кола, и ако още не е тръгнал, мога да го помоля да вземе инструменти с него. Всичко се нареди, макар че Крис одавна е тръгнал, имам уреден транспорт за мен и 4olix'a.
Малко преди презентацията споделям на Матю, че много се радвам, че видях лъвовете човекоядци от Цаво. В този момент се появява и човека, който ги е изучавал и изследвал дълги години. Даже е живял в Цаво с лъвовете за цели 5 г. Говорим си по въпроса с лъвовете и той ми казва, че нямали грива, защото там е много горещо.
Събраха се и хората, събрахме си и ние мисълта и си изпяхме песента. Много добре мина, най-накрая съвършен баланс между експедиция с цел и незабравимо приключение. И учените се изкефиха, всичко бе точно.
След това българската телевизия в Чикаго ни взе интервю и тръгнахме на обиколка из музея с гид. Обиколихме целия музей зад кулисите. Показаха ни как музеят се грижи за боклука, колелата, градините си и как опазва околната среда. Накрая оставаме да разгледаме музея със Слав и Крис. Музеят е огромен с хиляди експонати, затова решаваме да отделим време само на секцията с индианци. Когато музеят затваря врати, 4olix'a, Крис и аз се връщаме с колата, а Слав с Коня. Макар трафика на големия град, ние успяваме да сме по-бързи от Коня. Малко след нас идва и Слав, малко след Слав идва и Кери. Сега остана само Жоро да дойде и да ни заведе на български ресторант. Явно днес е бил дълъг трудoв ден за Жоро, ние се стараем да не мислим за храна, докато чакаме, особено за шкембе чорба. Разсейваме се, като пускаме гълъби. През отворения прозорец виждаме колата на Жоро и се отправяме към вечерята.
Ресторант "Механата" е типично българско заведение и всички вътре са българи. Сякаш за момент се пренасяме в България. Кухнята бе вкусна и на Крис и Кери много им хареса храната. Добре си похапнахме.
Научете повече за експедицията Cycle Americas. Следете пътешествието с велосипеди из Северна и Южна Америка Cycle Americas тук.
***
Вие сте пътуващи българи и имате интересен блог? Пишете ни на info@peika.bg!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
