- Ще видиш!
- Не е честно! Хич не обичам така! – Калина се нацупи и меките ѝ устни придобиха изведнъж остра форма.
Стояха пред стар, раздрънкан джип без странични огледала, накрая на Приморско.

- Хайде, скачай, ще ти хареса! Кога съм те лъгал? Може да видим някой елен или сърна по пътя, ако вземем, че извадим късмет.
- Ще завали! Къде ще ходим! - устните ѝ продължаваха да стоят нацупени, а косите ѝ, прихванати с малка плитка отзад, се спускаха като житни класове през август.
- Тези облаци не са дъждоносни. А и съм взел два дъждобрана, капризна госпожице. - иронично каза Емил.

Разликата в годините им притесняваше околните. Тя разпалваше въображението на мнозина, които не знаеха тяхната истинска история. Калина изглеждаше на 17, Емил поне на 37. И двамата имаха атлетични тела и опърничави характери.

Не дъждобраните, а да види елен или сърничка примамиха Калина. Емил знаеше на какво "ще клъвне". Тя скочи отзад в джипа и намести жълтата си чанта, макар че предпочиташе да се забавлява на плажа на Приморско, отколкото да обикалят в шубраците. Шофьорът, симпатичен гологлав мъж около 30-те, кимна съучастнически на Емил, потегли по черния път и колата започна да се друса из неравния горски терен. Не се мяркаха никакви елени, за сметка на това всичко се клатеше като бутилка шампанско в ръцете на победител от Формула 1.

След петнайсетина минути офроуд стигнаха до тракийското светилище Бегликташ.

То ги посрещна със слънце и никакъв дъжд не се изля, въпреки страховете на момичето. Калина гледаше гигантските камъни на Странджа с нескрито любопитство. С още по-голямо обаче тя наблюдаваше налягалите медитиращи хора около тях. Все едно чакаха да се появят динозаври. Двамата с Емил се промъкнаха през близо десетметровия процеп между два гигантски камъка, хванати за ръце, както видяха да правят други хора преди тях.

- С кое рамо напред минахте през процепа? - попита шофьорът, след като ги качи обратно в джипа и си пролича, че ги беше следил отдалече.

- Ляво! - отговори Емил бързо. Калина се замисли.
- И аз с ляво. - добави накрая тя. - Но какво значение има?

- Значи... да ви кажа... и двамата всичко правите с емоциите си. Водите се от сърцето си. Така се твърди. Ако минете с дясно рамо, сте хора на парите, на материалното. - заключи мъдро шофьорът. - Мога да ви покажа една гледка наблизо, която, значи, малцина са виждали. - някак рязко смени темата водачът.

- Давай! - не се замисли Емил.

- Къде сме? - попита Калина, щом стигнаха.
- Значи, Маслен нос е това ця-я-ло-то наоколо. - отвърна шофьорът и разпери широко двете си ръце. - Легендите разказват, че тук някъде е заровено съкровището на Вълчан войвода, но още никой не е успял да го открие. - допълни с тих глас той, да не чуе някой.

Емил намигна на Калина и двамата си придадоха сериозен вид. Съкровището си беше сериозна работа, не биваше да подхождат с недоверие към думите на човека. А гледката, тя наистина си заслужаваше. Тюркоазената вода флиртуваше със скалите все едно ги канеше да изиграят хип-хоп танц.

Когато пак продължиха с джипа по калните пътеки, образувани от много джипове преди тях, отново не се случи да срещнат елен или сърна. Само една змия с откъсната глава, просната точно на пътя, което накара Калина да извърне глава от отвращение. След малко те се озоваха над рибарска хижа на брега на морето. Емил извади икейските столчета и масичка от багажника и двамата с Калина се настаниха отстрани на разкошен миден плаж. Бяха помъкнали с тях и кашона с надуваемия каяк.

В ресторантчето на плажа ги очакваше нахилен кръчмар, който изглеждаше като най-безгрижния човек. Той си подаваше главата иззад тезгяха и приемаше поръчките, записвайки си старателно в намачкан тефтер. Когато изчезваше, за да налее бира или да вземе сладолед на клечка от фризера, пред погледа на клиентите оставаше плакат със същия негов усмихнат лик, така че да не остават и миг без вежливо обслужване. Несъмнено, добър маркетингов трик почти накрая на света.

Менюто на Емил и Калина, което те сложиха върху сгъваемата масичка, включваше картофки, бира, кола и зарган. Всичко изглеждаше идеално, особено перфектно изпеченият зарган, по думите на Емил. Отнякъде тишината се пропукваше от дрънкане на ненастроена добре китара и песен с думи, които Калина чуваше за първи път, като "аркадаш" и "бирхаир". В песента на веселата компания се пееше с неправилни ударения, които се набиваха в съзнанието:

"Хасково - затвора, на криминалните отвора.
Там сме се събрали цигани, турци, арменци.
И с малки чукчета (чук, чук), ние чукаме чакълчета (прас, прас)
и с кирки, лостове (ха-ха) попра-а-ме мостове.

Фасове, фасове, не ми го фърляй на земята,
дай ми го аркадаш, стори го мене бирхаир."

Част от същата шумна компания след час се премести във водата. Няколко мъже се мъчеха безуспешно да се задържат на Stand Up борд и отстрани изглеждаха чаровно и комично едновременно. Емил започна да надува каяка, а Калина влезе във водата, за да свикне с нея. Всички погледи се приковаха към момичето, когато се качи на Stand Up борд-а, който в един момент мъжете бяха изоставели във водата и Калина буквално им открадна. Приличаше на девойките от Хавай 5-0 или на някоя русалка излязла направо от недрата на морето. Бавно тя се закрепи на дъската с гъвкавото си тяло, запази равновесие и права, започна леко да загребва с грациозни движения.

Когато Емил свърши с надуването на каяка, повика Калина, като през цялото време не я беше изпускал от очи. За жалост на всички зяпачи, тя слезе от борда и хвана лодката за едната ѝ страна, а Емил я пое от другата. Само след минута двамата се носеха по водата и гребяха в синхрон навътре в морето.

Тогава Емил изплю камъчето.

-  Маслен нос беше нашето място с майка ти. Исках да го видиш и ти.

Калина гребеше отпред, той отзад и тя не можеше да види изражението на лицето му. Емил обичаше да казва просто нещата, но зад това понякога се криеха големи и силни чувства, които той се опитваше да прикрива пред най-близките си.
Калина не очакваше да чуе такова признание. Първоначално се ядоса на баща си. Искаше ѝ се да ѝ беше казал по-рано, за да бъде по-наблюдателна и да си представи всеки миг, който майка ѝ е преживяла на това място. А и може би, ако знаеше предварително, нямаше толкова да се натъжи в този момент.

- Търсили сте съкровището на Вълчан войвода ли? - опита се да се пошегува тя, като ѝ размина малко.
- Гледай си гребането, малката! - изръмжа Емил.

Обикновено така се сдобряваха - двамата се разсмяха и този смях се смеси с пляскането на вълните.

Баща и дъщеря се запътиха с лодката към Тюленовата пещера на Маслен нос.
Казват, че преди години там е можело да бъдат забелязани играещи тюлени.

***

Текстът и снимките са ни любезно предоставени от личния блог на Хара Нурин!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!