За да стигна до първата вечеря в Родопите през лятото на 2014 г., започвам по-отрано. Приятелите тръгнаха преди мен, а аз два дни по-късно. В мечтата ми за Източните Родопи, освен мистиката, намира място и вкусната родопска кухня.

Разочарованието от кухнята в комплекса, където сме отседнали, е впечатляващо. Натрапва се, още щом пристигаме и сядаме да обядваме в ресторанта. Кощунство е да няма прясно мляко и пресни пържени картофи в заведение в Родопа планина. Най-лошото е, че липсва желание това да се поправи и да се угоди на клиента. Комуникацията с персонала е в някакво коматозно състояние, води се разговор, но диалог няма.

Впоследствие разбираме, че собствениците не са родопчани, просто са се възползвали от комплекс, построен в наистина прекрасна местност. Ама не е ок да търсиш безогледно печалба без никакви познания и умения за обслужване, не отива на пейзажа.

Даваме си сметка, че ако искаме истинска родопска храна, спасението е извън комплекса.

И ето ни привечер на път, в търсене да хапнем нещичко. Всъщност в околностите на мястото, където сме отседнали, да откриеш заведение с домашни гозби не е толкова лесно. Храна има, заведения няма. Най-близко и почти единствено местенце е „Тепавицата“, където мислех първоначално да отседнем. Зная, че е къща за гости и че домакините предлагат храна, и дотам.

Пристигаме, но мястото изглежда подозрително тихо и безлюдно. По едно време от къщата излиза и тръгва към нас един мил човечец - чичо Пенчо, брат на собственика. Домакините ги няма, няма и да се приберат скоро. Чичо Пенчо е приказно добър. Освен че укротява големия черен пес, който не гледа приятелски, и според мен би захапал с кеф всеки чужд човек, чичо Пенчо от сърце предлага да ни черпи леща. Защото „ние това имаме за вечеря и ако сте гладни, ще ви сипем“, споделя благият човек. Как да не обичаш България. Докато има такива добри и чистосърдечни хора, има шанс за Отечеството ни. Нас обаче една леща няма да ни нахрани, искаме си родопските пържени картофи, та благодарим и питаме къде наоколо може да се похапне. Чичо Пенчо ни изпраща няколко километра по-надолу, след стената на язовир Студен кладенец, в едноименното село, където имало табела и май се намирало някакво заведение, където може би сервират храна. Не сме много обнадеждени, но потегляме, след като се разделяме най-приятелски с този слънчев човек.

Извън темата за храната, язовир Студен кладенец по залез и меандрите на река Арда представляват неустоимо вълшебна гледка. Немееш и се топиш мълчаливо. Колко е красива и топла тази Родопа планина. Като майчина прегръдка.

Селото е веднага след язовирната стена. Виждаме надписа – кафе-аперитив“La Place”. La Place – в сърцето на Родопите, няма майтап, не.

Приближаваме и паркираме. Ха, това се оказва къща за гости. Кафе-аперитивът е на наземния етаж. Има няколко маси и столове, голяма еклектика. И двама-трима от местните. Мъжете там не заговарят новодошлите, но нас това ни устройва перфектно, защото и ние сме асоциални елементи. Двете групи се споглеждаме мълчаливо. Влизаме в нещо средно между кухня, трапезария, барче и салон. Тук ще трябва да е манджата.

Тя обаче се предшества от Айхан. Айхан изниква отнякъде като Божи пратеник – гол до кръста, усмихнат и много приветлив. Оказа се, че е и отличен готвач. На въпроса ни дали има нещо за хапване, пита какво искаме. Скромни сме - салата, пържени картофи и пържени яйца биха ни заситили доволно. Интуицията ни подсказва, че няма как всичко да не е прясно и домашно. Нужно е и вино, много вино, от Стамболово. Мерло от Стамболово, такъв благ вкус има това вино.

Сядаме отвън, но преди това разглеждаме стаите. Иде ми да се ухапя, че не сме отседнали тук, където духът на Източните Родопи прелива от всеки ъгъл, а вместо това плащаме за някакво претенциозно и безвкусно място без никаква атмосфера. Е, човек се учи и следващия път се надяваме на по-малко грешки.

Панорамата наоколо е прекрасна, зелени възвишения, меки и полегати, язовирът на крачка, а въздухът ухае така, както само в България може да усетиш мириса на сто билки и треви, сумрак и лято. Сядаме под навеса, виното се топи завидно, чашите се пресушават, сладки приказки текат.

Айхан е находчив, добър събеседник и готви фантастично. Кулминацията на вечерта настъпва, когато ни поднася шопска салата, пържени картофи, пържени яйца и хляб. Само това, ни повече, ни по-малко. Тази храна обаче е в състояние да те накара да обикнеш цялото човечество, природата, света, вселената. Омитаме всичко, а то не е малко. Как може да е толкова безумно вкусно.

Страхотен късмет имаме също, че небето е ясно, звездите са по-ярки от най-ярките и тъй като е края на звездния дъжд от Персеиди, виждаме няколко падащи звезди. Наоколо всичко е тъмно, а Млечният път е така ярък, че като нищо можем да тръгнем по него, без да се загубим. Неземно красиво е. Напълно съм убедена, че в Източните Родопи има особен вид енергия, която изглажда вътрешни противоречия и лекува невротични състояния. Не става въпрос за конкретни места, тя просто струи навсякъде.

Айхан ни разказва, че е работил повече от десет години в Холандия, наскоро се е прибрал и иска да развива селски туризъм. Името на заведението идвало от верига ресторанти за бързо хранене в Холандия. La Place – човек може да се зачуди кич ли е или стил това име, но като чуе историята, нещата идват на място – ами да, La Place в Студен кладенец в Източни Родопи е точно Мястото, където трябва да бъдеш по това време.

Съдейки по природните дадености на местността и личните качества и умения на любезния ни домакин, предричам траен успех на Айхан. Дано съм добра орисница. Междувременно съседните три-четири маси се пълнят с местни. Само мъже, недоверчиви и неохотни да общуват, страхотни, никакво досаждане. Правим снимки за спомен от село Студен кладенец и си тръгваме с обещанието отново да се върнем. Сигурна съм, че ще го спазим. Това е чудно кътче, изпълнено с древен ритъм на земя, небе и звезди.

Сещам се, че цяла вечер нямаше никаква музика, което беше супер. Но ако сега трябва да направя асоциация с някое парче като настроение и зареждането, което получихме, бих избрала “Bobby McGee” на Дженис Джоплин.

*

Текстът е изпратен от Милена Йоцова за рубриката Стани автор. Споделете и вие пътешествията си на info@peika.bg!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!