Авторите на неповторимото практическо ръководство за любители на планината „През пет планини” Ива Петрони и фотографът Димитър Алексов се завръщат с нов наръчник за всеизвестния, макар и внушаващ респект маршрут Ком–Емине, „По билото на Балкана”.

Нов наръчник от поредицата „Туризъм за заети хора” на журналиста Ива Петрони и фотографа Димитър Алексов – „По билото на Балкана”, ни повежда по следите на най-популярния пешеходен туристически маршрут в България.

Ком–Емине, завършекът на европейския път Е-3, който започва от Сантяго де Компостела в Испания и достига чак до другия край на континента – н. Емине в България, често внушава респект на планинарите със своите стръмни пътеки и 650 километра дължина. Но няма причина любителите на върховете да странят от него, както доказва заклетата пътешественичка Ива Петрони.

Разделяйки пътя от вр. Ком до хижа „Кашана” на осем етапа, в тази първа книга от поредицата за Ком-Емине, Петрони показва как всеки от тях може да бъде осъществен в рамките на не повече от уикенд. Предлага се и вариант за линейно преминаване на маршрута за пътешественици, които не желаят да го делят на етапи.

В новия си планински пътеводител Петрони ни повежда на смайваща, но все така достъпна обиколка по тайнствените пътища на Стара планина и някои от най-красивите ѝ гледки, като разказва за личните си преживелици, дава полезни съвети за маршрути с кола, възможности за преспиване, както и кои са най-добрите места за набавяне на вода и храна. Текстът се допълва и от ценна информация за хижите по пътя, логистиката и степента на трудност на всяко предстоящо изкачване, височинен профил на различните отсечки и GPS координати.

Богатството на луксозния цветен пътеводител „По билото на Балкана” е допълнено от впечатляващите фотографии на Димитър Алексов, достигащи до редица емблематични места като Искърското дефиле, Лакатнишките скали, водопад Синия вир, връх Мургаш, Петте кладенеца и Зъберите в Етрополската планина.

Както за начинаещи без специална физическа подготовка, така и за закоравели любители на планинския туризъм, маршрутът Ком–Емине никога не е бил по-леснодостъпен. Дори и в натоварения градски график, който често ни отпуска не повече от уикенд!

Ива Петрони е журналист, автор на книгите „Истории за планини и хора”, „През пет планини. Пътеводител за Е-4 в България”, „Зелени разкази” и др. Освен планините, другата ѝ страст е гмуркането, карането на ски като бивш състезател по алпийски дисциплини и всичко, което не е свързано с пещери и летене.

Димитър Алексов е финансист, основен фотограф на „Истории за планини и хора”, „През пет планини. Пътеводител за Е-4 в България” и др. Единственото, с което може да изневери на планините, е снимането на концерти и музикални събития.

Ива Петрони и Димитър Алексов работят в екип повече от 10 години.

Из „По билото на Балкана”

Ива Петрони

ЕТАПЪТ, ЗА КОЙТО НЕ ИСКАМ

ДА СИ СПОМНЯМ

Но хубаво, лошо – трябва да се мине

Отсечката между хижите „Лескова“ и „Мургаш“ се оказа най-трудната за планиране в Западна Стара планина, особено ко­гато Ком – Емине се прави на етапи, а не линейно. Нависоко са. Няма лесен достъп. И двете са на 3 до 6 часа пеша от най-близките населени места. Има черни пътища, но невинаги проходими дори през лятото. Самото разстояние между хижите е голямо. За ка­пак районът на х. „Лескова“ е без мобилна връзка, а х. „Мургаш“ не работи от години.

Сто пъти го въртях и накрая се получи това: ще вървим етапа на обратно – от х. „Мургаш“ към х. „Лескова“. Стига Альошата да успее да ни качи със синята джипка до х. „Мургаш“. Следобед – пеша от х. „Лескова“ към някое от изходните села. Или ако сме родени под щастлива звезда, успяваме да се придвижим до автога­рата в Ботевград. За целта хижарят Цецо от „Лескова“ трябва да е там, да слиза същия ден надолу, да има място в колата, че и да се навие да ни вземе, ’щото сме с куче. Всичко е малко условно, но друго не измислих.

Тръгваме Гери с Брауни, Димитър и аз. Димитър е фотогра­фът на тази и другите книги. По принцип работим отделно. Не съм се засичала с него на планина след оня път, когато правихме отсечката х. „Мечит“ – х. „Рибни езера“ по Е-4 в България. (То­гава се опита да ме затрие на тъмно, гладно и студено. Ако не вярвате, прочетете в „През пет планини“ – Етап V, изд. „Сиела“. 2018 г., на стр. 116). Така че – стабилен бил, финансист, едно-друго. Хич не се подвеждайте. Да се има едно наум! Добре де, преигравам. Митко знае много. Много е ходил. Дава ми спокойствие днес по маршрут, който не съм минавала. (Обаче оня път в Рила си беше точно така, помня ги аз тия неща!)

За късмет, времето беше сухо тия дни. Черният път от Бу­хово до х. „Мургаш“ е проходим. В 8.30 сме пред хижата. Бях чела в нета, че е започнал ремонт. Направили са чудеса. Без да е лукс, вече е напълно пригодено за нощуване.

Влизаме да кажем „добро утро“ на хижаря. Еха, дават и кафе. Питаме за пътя. „До „Лескова“ е осем часа и половина – девет, зависи как ходите“, казва той. Чакай, чакай малко. Това не ми ха­ресва. Всички пътеводители пишат, че е 6-6.30 часа. Така съм го и сметнала. Явно пак е оная тъпота, дето първият автор е заложил нереални времена. Всички останали, за да не останат по-назад, са преписвали от него. Не стига че етапът е сложен логистично, ами ще се окаже и по-дълъг от предвиденото.

Което значи да побързаме. На тръгване хижарят заръчва да носим поздрави на Цецо от „Лескова“. Все се канели да се видят, но едно-друго по хижите, време не остава. Обещаваме и тръгва­ме. Днес ни чакат 6 – 6,30 ч. ходене по план (8.30 – 9.00 ч. по хижар), трудност 4/5, 23,3 км, обща денивелация 1946 м: +1063 м/-883 м.

Първият възлов разклон е Белият камък (всъщност камъкът е сив). Събират се три пътя – за прохода Витиня, директният за вр. Мургаш и пътеката за х. „Мургаш“. Ако се върви в посока мо­рето, тук се взема решение – дали да се тръгне към туристическа спалня Витиня (с подвариантите със или без спане в говедарника на Зла поляна), да се качва ли върхът, или да се ходи до х. „Мургаш“. За тези като нас, дето са наобратно, има само една възможност – към х. „Лескова“.

Веднага след Белия камък е Циганската поляна. На нея се оказ­ваме с 40 минути закъснение, защото се омотахме, абсолютно безпричинно, из някакви гори. Затова пък ще седнем да хапнем, за­щото, нали, за никъде не бързаме.

Тук, и без това почиваме, ще си позволя лична вметка. В тре­вата виждам бръмбар. От типа „зелен металик“ е. Снимам го, за­щото е симпатичен. Може и да не е бил съвсем на фокус. Но ако сега изобщо не виждате снимка на бръмбар, значи, Димитър не ми е дал да я сложа в книгата. Това ви го казвам, за да знаете с какви хора ходя, де…

А после, като тръгнахме по една тясна пътека в една гора, цял ден така. Редуват се обрасли връхчета и разклони към селата от двете страни. Първо се качва вр. Йовчовото (1065 м н.в., нищо не се вижда, в гора е). Следва разклонът за с. Врачеш (вдясно) и с. Ябла­ница (вляво). После се подсича вр. Рудешки камък (1178 м н.в. хем встрани, хем в гора). Веднага след него е разклонът за с. Литаково (вдясно) и махала Рудешки дол (вляво). Минава се край вр. Злата­ришка чукла (1262 м н.в. и изненадааа – пак гора!). Не стига това, а по едно време почва и една безкрайна ограда на ловно стопанство. Мъка. Даже телефоните не звънят, нищо че има мобилна връзка.

След Златаришка чукла най-накрая идва малко открито и тук-там поляни. На една от тях има избелели черепи на някакви животни. Толкова стари, че даже Брауни не им обръща внимание. Времето се смръчква. И вече така ми писна, че искам да свърши. Струва си да се отбележи само чешмата Мечулица (с меча гла­ва на нея, разбира се). Намира се на 50 метра от пътеката. Там е легендарната табела с надпис „Ком-еминеецо, ти пи ли от вода­та?“. Толкова пъти съм я гледала тая табела на снимка в нета, а сега чак не ми се слиза да я видя на живо.

Пъшкаме, навлечени с дъждобрани. Задушно е. Само се кани да завали, ама така и не завалява. За да стане още по-гадно, идва стръмното на вр. Данчулица (1113 м н.в.) и поредният разклон за с. Литаково (вдясно) и махала Лак, на с. Огоя (вляво). После се под-сича вр. Бигла (1322 м н.в., ама разбира се, че е обрасло отвсякъде с дървета и нищо се не вижда). Леле, отегчих се само като го раз­казвам.

На деветия час (колкото си каза човекът от х. „Мургаш“) сти­гаме до х. „Лескова“. Съдбата най-сетне е с нас. Хижарят е там. И ще слиза към града. Съгласен е да ни вземе с кучето. Мисля, че го обичам. Казваме довиждане на Димитър, който продължава утре към х. „Тръстеная“.

Урааа, отиваме си у дома.

Като тегля чертата, от цялата Западна Стара планина днешният маршрут беше най-скучен. Че и дълъг.

Пууу, край!

P.S. Всъщност може би не е така. Маршрутът вероятно е точ­но толкова прекрасен, колкото всички останали. Аз просто съм имала лош ден. Но разказах както си беше. В личен план продължа­вам да изпитвам дълбоко облекчение, че свърши. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!