„Трима в лодка (без да броим кучето)“ излиза на бял свят през 1889 г. и вече 120 години, че и повече, тя се издава, преиздава и цитира в цял свят като образец на английския хумор.
А всъщност първоначалният замисъл на Джером бил да напише хубав пътеводител за околностите на Лондон. Дори си бил намислил как ще го озаглави – „Повест за Темза“.
„Нямах намерение да пиша смешна книга – признава авторът в своите мемоари. - Идеята ми беше да се съсредоточа върху природните красоти на реката и историческите забележителности по нейните брегове, като вмъкна тук-там по някоя забавна случка, за да не натежава текстът. На все не се получаваше. Забавното преобладаваше, то ми се удаваше с лекота. Аз обаче стиснах зъби и успях да изкопча от себе си десетина исторически пасажа и да ги вплета някак си в главите.“
Издателят обаче изхвърлил от текста всичко, което му се видяло „тежко“, и накарал автора да измисли ново заглавие. За много кратко време тиражът на книгата в Англия достига 200 000, в САЩ прехвърля цифрата един милион (макар че Джером не получава и пени от тези продажби, тъй като още не била приета Конвенцията за авторските права), а в Русия успехът е феноменален и само немското издание успява да изпревари като тираж руското.
Джером Клапка Джером е английски писател и драматург, най-популярен с хумористичните си романи и разкази. Роден е през 1859 г. в Уолсол, Централна Англия. През 1873 г. напуска училище, след което работи като железопътен чиновник, учител, актьор и журналист. Придобива известност с втората си книга „Празни мисли на един празен човек“ (1886). „Трима в лодка (без да броим кучето)“ днес може да се намери на всеки език, който разполага с писменост, и няма момент от появата й досега, в който да не е била налична на книжния пазар. От 1892 до 1895 г. Джером издава, заедно с Робърт Бар и Джордж Браун Бърджин, списанието „The Idler“, в което публикуват автори като Идън Филипотс, Марк Твен и Брет Харт.
Джером К. Джером - „Трима в лодка (без да броим кучето)“
Извадихме картите и се заехме да обсъждаме плановете.
Решихме да потеглим идната събота от Кингстън. Двамата с Харис щяхме да се явим там още сутринта и да откараме лодката нагоре по течението до Чъртси, където да се срещнем с Джордж. Той не можеше да се измъкне от Ситито преди ранния следобед (Джордж ходи да спи в една банка всеки ден от десет до четири, освен в събота, когато го събуждат и го изритват навън в два).
На открито ли да спим, или в странноприемници?
Двамата с Джордж искахме да спим в палатка. Казахме, че ще е толкоз диво и волно, така патриархално.
Позлатата от спомена за мъртвото слънце бавно чезне от сърцата на мразовитите, тъжовни облаци. Смълчани подобно на тъгуващи деца, птичата песен е секнала и само жалното проплакване на блатната патица и дрезгавият грак на водния дърдавец пробиват през почтителната смълчаност на водната пелена, където чезнещият ден изпуска последни придихания.
Откъм забулените гори на двата бряга припълзяват облаците сиви, призрачни армии на Нощта, прокуждат неохотния ариергард на светлината и преминават с безшумни невидими стъпки над вълнуващата се острица и въздишащата тръстика; а Нощта, на своя сумрачен трон, прибира черни криле над притуления свят и смълчано царува в химеричните си чертози, осветени от бледите звезди
А ние сме спрели малката си лодка в някое закътано заливче, палатката е опъната, скромната вечеря, която сме приготвили, е вече спомен. Тогава идва ред на големите лули, които са натъпкани и разпалени, а задушевните разговори се леят в музикална полутонност. В паузите между нашите приказки реката, плискаща се край лодката, подема странни древни притчи и споделя тайни, припява тихо старовремска детска песничка, която е пяла преди хиляди години и ще продължи да пее през идните хиляди години, преди гласът ѝ да одрезгавее от старост – песничка, която ние, обикнали променливия лик на реката, в чиято щедра гръд тъй често сме се гушили, мислим, че разбираме, макар да не бихме съумели да предадем с думи прости смисъла на дочутото.
Седим си ние досами брега, докато луната, и тя изпълнена с обич към реката, се привежда ниско да ѝ дари сестринска целувка и да я притисне в сребърна прегръдка, а ние я проследяваме с поглед как си тече, все така припяваща, все така нашепваща, напираща за среща с морето, нейния повелител – докато гласовете ни постепенно затихват в мълчание, лулите гаснат, а ние – обикновени, с нищо незабележителни млади мъже, започваме по един особен начин да се изпълваме с мисли, наполовина тъжни, наполовина сладостни. Вече не ни се разговаря. После се засмиваме, ставаме, изтръскваме пепелта от изгасналите лули, пожелаваме си лека нощ и унесени от приплискващите вълни и шумолящите дървета, заспиваме под прекрасните, застинали звезди и сънуваме, че светът отново е млад – млад и прекрасен, какъвто е бил, преди столетия на грижи и тревоги да набраздят красивото лице на земята, преди греховете и безумствата на нейните чеда да съсипят любещото ѝ сърце – хубаво, каквото е било в онези отминали дни, когато като същинска майка-първескиня е кърмела рожбите от щедрата си гръд, преди хитростите на гримираната цивилизация да ни подмамят далеч от нежните ѝ ръце, а отровният присмех на лицемерието да ни накара да се срамуваме от простия живот, който сме водели с нея, и от обикновения, но величествен дом, където човечеството се е зародило преди много хиляди години.
– Ами ако вали? – попита Харис.
Харис не е подвластен на вдъхновение. Не го търси за поезия – никакви дръзновени стремления към недостижимото. Харис никога не плаче, „без сам да знае защо“, по думите на поета. Ако очите на Харис се изпълнят със сълзи, можете да не се съмнявате, че е хапнал суров лук или си е подлютил пържолата.
Ако двамата с Харис стоите край морския бряг и вие кажете:
– О, чуй! Нали долавяш песента на русалките дълбоко под вълнуващите се води? Или са духове тъжовни, напяващи реквиеми над бледи удавници, обвити с водорасли? Харис ще ви улови под ръка и ще рече:
– Знам какво ти е, мой човек, настинал си. Идвай с мен. Тук зад ъгъла има едно местенце, където ще получиш най-доброто шотландско уиски, което съществува. Ще те оправи за нула време.
Харис винаги познава местенце току зад ъгъла, където да ви сервират нещо неповторимо в областта на напитките. Убеден съм, че ако попаднете на Харис горе в Рая (при положение че такова нещо изобщо е възможно), той незабавно ще ви приветства с:
– Радвам се, че намина, мой човек. Открих едно местенце тук зад ъгъла с наистина първокласна амброзия.
В настоящия случай обаче, що се отнася до спането в палатка, неговият практичен поглед към нещата беше напълно уместен. Да спиш на открито в дъждовно време, не е приятно.
Настава вечер. Мокър сте до кости, на дъното на лодката се плиска една педя вода, всичко се е навлажнило. Намирате място на брега, което е по-малко подгизнало от останалите, привързвате лодката, измъквате палатката и се заемате да я опъвате.
Тя е пропита от вода и е натежала, плющи около вас, стоварва се върху ви, обвива се около главата ви и ви влудява. През всичкото това време дъждът се лее ли, лее. Достатъчно е трудно да опънеш палатка в сухо време. Когато е дъждовно обаче, задачата е херкулесова. Имате чувството, че вместо да ви помага, другият до вас се прави на идиот. Тъкмо когато успеете да закрепите така хубаво вашия край, онзи дръпва рязко въжето откъм неговия и всичко отива на вятъра.
– Ей! Какви ги вършиш! – провиквате се вие.
– Ти какви ги вършиш! – отвръща той.
– Отпусни малко! – Стига си теглил, съвсем оплеска нещата, магаре глупаво! – крещите вие.
– Нищо подобно! Не дърпай в оня край!
– Казвам ти, че изобщо не си наясно! – изревавате и ви се иска да го докопате, при което рязко теглите вашето въже и измъквате всичките му колчета.
– Ама че скапан идиот! – чувате мърморенето му под мустак, последвано от яростно дръпване, и цялата ваша страна се сгромолясва.
Оставяте на земята дървения чук и тръгвате да заобикаляте палатката, за да му изкажете мнението си за всичко ставащо, като в същото време и той тръгва в обход в същата посока, за да ви разясни своите възгледи. Така се въртите в кръг и се ругаете сочно, докато палатката се сгромоляса на купчина, а вие се гледате един друг над отломките и възмутено изричате едновременно:
– Нà сега, видя ли! Какво ти казах!
В това време третият от компанията, който изгребва водата от лодката право в ръкава си и вече десет минути жлъчно ругае под сурдинка, пожелава да узнае на какво си играете, мътните ви взели, и защо трижди проклетата палатка още стои неопъната. Най-накрая, по един или друг начин палатката все пак е издигната и вие пренасяте в нея нещата. Всякакви опити да накладете огън са безнадеждни, затова палите спиртния котлон и се скупчвате край него.
Основният продукт за вечеря е дъждовната вода. Тя представлява две трети от съдържимото на хляба, месната баница е изключително богата на вода, а конфитюрът, маслото, солта и кафето са се обединили с нея, за да се изживеят като супа.
След вечерята установявате, че тютюнът ви е овлажнен и не става за пушене. За щастие, разполагате с бутилка от онова, дето разведрява и опиянява, ако се приеме в подобаващи количества, и това възвръща у вас интерес към живота в достатъчна степен, за да ви склони да си легнете.
А като легнете, сънувате, че върху гърдите ви внезапно се е настанил слон, а изригналият вулкан ви е запратил на дъното на океана, докато слонът продължава да си спи кротко върху гърдите ви. Събуждате се и проумявате, че нещо страшно се е случило. Първата ви мисъл е, че е настъпил краят на света; а след това си казвате, че не е възможно, по-скоро са бандити и убийци, може и пожар, и придавате подобаващ вокален израз на това убеждение. Помощ отникъде не идва обаче, единствено сте наясно, че многохилядна тълпа ви рита и души.
Някой друг също го е закъсал. Дочувате немощните му врясъци изпод леглото си. Решавате при всяко положение да продадете скъпо живота си и яростно се съпротивлявате, раздавате крошета наляво и дясно с ръце и крака, като през цялото време юнашки пищите. Накрая нещо поддава и главата ви щръква на чист въздух. На два фута встрани смътно се забелязва полуоблечен злодей, дебнещ да ви убие, и вие сте готов да се сражавате с него на живот и смърт, когато бегло започвате да вдявате, че това е Джим. – Ох, ти ли си? – казва той, разпознал ви в същия този миг.
– Да – отвръщате, като търкате очи. – Какво става?
– Проклетата палатка май се срути – казва той.
– Къде е Бил?
Тогава двамата дружно надигате глас и крещите „Бил!“; земята под краката ви се залюлява и разклаща и немощният глас, който вече ви е познат, долита изпод руините: – Слезте ми веднага от главата!
И Бил се измъква едва-едва – кална, изпотъпкана развалина, на всичкото отгоре ненужно агресивен, бидейки подвластен на убеждението, че всичко е било нагласено умишлено.
На сутринта и тримата сте безмълвни, което се дължи на жестоката настинка, пипната през нощта. Освен това сте настроени свадливо и по време на цялата закуска се ругаете взаимно с дрезгав шепот.
Поради всички по-горни причини решихме в хубаво време да спим на палатка, а като вали или ни се иска разнообразие – по хотели, странноприемници и ханове, като почтени хора. Монтморенси пламенно приветства този компромис. Неговата сила не е в романтичното уединение. Дайте му нещо по-шумничко и колкото по-долнопробно, толкова по-весело. Ако погледнете Монтморенси, ще решите, че е ангел, изпратен на земята, по някаква причина не в човешки облик, а като дребен фокстериер. Изражението му е О-колко-е-греховен-този-свят-и-как-ми-се-искада-го-направя-по-добро-и-благородно-място, което неведнъж е докарвало сълзи в очите на набожни стари дами и господа.
Когато за пръв път дойде да живее за моя сметка, нямах усещането, че ще е за дълго на тази земя. Често седях и гледах надолу към него, докато той седеше на килима и гледаше нагоре към мен, и си мислех: „Това куче няма да го бъде. Ще се възнесе нагоре в небесата ясни в колесница и повече няма да го видя“.
Но след като платих за дузина кокошки, на които беше видял сметката, и след като го измъкнах, хапещ и ритащ, за козината на врата от сто и четиринайсет улични крамоли, и след като разярена госпожа ми домъкна на оглед умряла котка и ме нарече живодер, и след като съседът през една врата от моята ме даде под съд, задето съм пуснал да вилнее на свобода свирепо куче, което го държало в мразовита нощ запрян в собствената му барака за инструменти повече от два часа, несмеещ да си покаже носа навън, и след като научих, че градинарят, без мое знание, е спечелил на облог трийсет шилинга, залагайки на Монтморенси колко плъха ще убие за най-кратко време, взех да си мисля, че в крайна сметка може и да го оставят за по-дълго на този свят.
Да се навърта край конюшните, да сбира глутници от най-неблагонадеждните псета в града и да ги поведе на поход към крайните квартали да се сражават с други неблагонадеждни псета, е това, което Монтморенси нарича „живот“; така че, както вече отбелязах, той посрещна с най-енергично одобрение предложението за ханове, странноприемници и хотели.
След като решихме проблема със спането задоволително и за четирима ни, остана само да преценим какво ще носим със себе си и тъкмо отпочнахме разправиите, когато Харис обяви, че му стигат толкова приказки за една нощ, и предложи да излезем да се разтъпчим, защото бил открил едно местенце на две крачки оттук, където сме щели да получим достойно за нас ирландско уиски.
Джордж каза, че бил жаден (не помня случай да не е бил жаден); а понеже и на мен нещо ми подсказваше, че малко топло уиски с резен лимон ще се отрази благотворно на установеното вече недомогване, спорът с всеобщо съгласие бе отложен за следващата вечер, присъстващите нахлупиха шапки и излязоха.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
