Покрай лъкатушещия през планината път тук-там се виждат купчинки с банани. Преди 15 години трафикът е бил съвсем слаб и тогава до тези банани е имало малка кутия за пари – спираш, взимаш банан и оставяш 1 рингит.

Сега криворазбраната цивилизация унищожава доверието, взимайки и банините, и кутията с пари от недобросъвестни пътници.

В джунглата има много интересни и причудливи растения, но не смея да газя в сферата на ботаниката, а и не е нужно. На някои места имаше оранжеви лепенки с изписани координати. Това са координати, които разчитат орнитолозите. Означа, че на близо има гнезда на птици. Борнео е дом на над 420 разновидности птици, 14 000 разновидности цъфтящи растения и 3 000 разновидности дървета.

В спомените на водача изплува случка с орнитолози от Япония преди години. Японците били големи неверници – не вярвали в духовете на джунглата, въобще безстрашни самураи. Та един орнитолог залегнал в джунглата да дебне рядък вид птица. В такива случаи водачът стоял на няколко километра с уоки-токи в ръка и чакал с часове да бъде повикан след успешната фотосесия на орнитолога. В този случай обаче, получил повикване само десетина минути след като се е оттеглил: „Ела и бързо ме изведи”. Чак в базовия лагер японецът разказал: „Снимам аз и поглеждам за миг на страни. И знаеш ли – гледахаме от всякъде много очи!”. До тук със страстта за уникални снимки в джунглата. В Токио явно си е най-безопастно.

Искам да ви разкажа и една много затрогваща случка, за която научих по време на пътя – време за истории разни и все интересни. По време на окупацията през 1945 година, малко момиче на 13 години на име Домина, работило на нивата заедно с баща си, когато от гъстите храсти помахала ръка. „Сигурно, някой там се нуждае от храна”– си помислил бащата и изпратил Домина да занесе и остави нещо за хапване недалеч от мястото. И така няколко дни подред тя оставяла на опредено място храна, докато един ден на това място били оставени 6 брачни златни халки. Явно бегълците са тръгнали, но преди това са заплатили с най-ценното, което са имали, за оказаната помощ. Домина сега е много възрасна, все още жива. Историята е истинска.

Указателна табела с фотос на рафлезия информира, че наблизо има две цъфнали рафлезии. Срещу 10 рингита (2-3 долара) всеки може да ги заснеме от близко разстояние. Това гигантско паразитно цвете с диаметър, достигащ 1 метър, цъфти само няколко дни, но пъпката се развива почти колкото човешкия ембрион – близо 9 месеца.

„Сабах Тий Гардън” е една от малкото еко плантации за чай. Мястото е много красиво, почти винаги обвито в нежна мъглива пелена.

Мъглата не винаги позволява да се заснеме изгревът, но това не попречи на ранното ми ставане в 5 часа и едночасовата тонизираща разходка - тучно зелена плантация, прорязана с чакълест път, по който вървят хора от близкото село, жужене на насекоми и хор от птици, крясъци на жаби и безброй непознати за мен звуци. Не само тук – те ни следваха през цялото пътешествие. В един момент така свикваш с този звуков фон, че не го забелязваш.

„Луанти Бару” е едно весело място, където хем искаш да стъпиш с боси крака сред големите рибоци, хем настръхваш от усещането при докасване от тях. Има традиция – рибата се лови през година, раздава се на местното население, а после една година се дава възможност за възстановяване на пасажите. Един баща забавляваше трите си деца, нагазил във водата, а те се бяха вкопчили в него като малки маймунки и пищяха при всеки опит на бащата да потопи крачетата им при иначе безобидните рибки. Така малайзийците възпитават децата си от малки в уважително и здравословно общуване с природата.

Знаете ли за онези дългоноси, малко комични, но много симпатични маймуни „пробоски”, които живеят единствено тук, на острова. Многокамерните им стомахчета се нуждаят от непрекъснато хапване, тъй като процесът на смилане на храната е бавен, но за сметка на това представляват своеобразни филтри, отсяващи вредната и отровна храна. Мъжкарите, достигащи тегло от 60 кг, се перчат с големите си носове – гарантират им завиден социален статус и висока йерархия при по-зрелите индивиди.

Тук е мъжко царство – един мъжкар има по 7-8 женски. И понеже няма ненаказан порок – непрекъснатото хапване на главата на семейството ангажира вниманието му до такава степен, че женските успяват да изневерят с няколкосекунден секс, подмамени от минаващи наблизо други мъжки индивиди, които не са успели да си спретнат собствен харем. Младежите в това семейство се отглеждат до 5-6 години, след което поемат по собствен път, но обичайно се събират в група с други младежи – нещо като ергенска компания. Всеки е в търсене на своите 7-8 половинки, а дотогава – бърз секс с чужда жена. Ама много бърз, защото, ако го хване главата на семейството....

И ето ме на остров Мабул. Лодката, която ме откара от Семпорна, бавно се приближи към разкривен дървен кей. Наоколо плуваха издълбани от половин дънер лодки, натежали от улов на огромни лобстери и раци за продан. До лоджа се добрах по пътека от сковани дъски, минаваща покрай наколните къщи на местните, а тук-там младежи свиреха на китара. Няколко магазина, като декор от преди векове, излежаващи се пред вратите варани и лек бриз от морето Сулавеси.

Куфарите се носят на гръб от лодката до рецепцията...

... декорирана с новогодишна украса (април месец сме) и табло с препоръка от Трип Адвайзър, където може да се прочете информация за часове, когато има ток.

За wi-fi не посмях да попитам, но се оказа, че от флашка имаше някакъв сигнал за няколко минути на ден. Стаята, с повече от скромно обзавеждане, в никакъв случай не може да помрачи отличното впечатление от също така скромната, но вкусна храна. И най-важното – жива музика и китара, младежи, седящи на един дънер, които пеят стари хитове на английски (като “Hotel California”, “You are so beautiful”, “Zombie”) до първата строфа, защото не знаят добре английски, а и не им трябва. Веднага се образува една спонтанна спойка – те пеят – аз танцувам.

Разбира се, пеят, когато не са ангажирани в работа – да пренасят куфарите на гостите, да събират с гребло листата от плажа, да цепят дърва и палят огън за барбекю. Солистът на бандата – типичен местен островитянин, аз нарекох Брад Пит – може би защото въобще не приличаше на него.

Една от най-пъстрите, не само на цветове, но и на емоции, срещи беше тази с морските номади – „Баджау”. С моторна лодка и път близо час, ето ни в селището, толкова живописно, че се появява като декор от друг свят. Ама то в същност си е и друг свят. Тези хора нямат гражданство, те са никои. За да имат прехрана, те разчитат на своите малки лодки, в които плават ден и нощ по теченията. Умели плувци и гребци са дори невръстните деца. “Понякога минават няколко крачки по вода, без да потънат, а когато се гмурнат под вода издържат много дълго” – сподели лодкарят. Наколните им къщи привличат с многоцветието си, покрити с рогозки или направо палмови листа. На малката тераса пред единствената стая, без парапет, играят деца, дими огън, наоколо има оскъдна покъщнина от няколко очукани съда или черупки от кокосови орехи, вее се пъстроцветно пране, има дори котки, а жените са с намазани лица – слънцезащитен еко крем, “бурак”, приготвен от стрити морски водорасли, ориз и билки.

Доближавайки се до нашата лодка от всички посоки ние се гледахме с взаимен интерес. Бях с едни простички обици – морски звезди – колко момиченца ми ги поискаха със жест, очите им изгаряха от желание. Не ги дадох, не защото са ми скъпи, а защото не исках да предизвикам конфликт, давайки ги само в едни ръце, а да направя останалите тъжни. С какво се забавляват децата „баджау”? Плуват, смеят се и пак плуват. Една групичка, незнайно как се бяха добрали до акула чук (вече не жива) и я размятаха навсякъде, използваха я като крайна цел на импровизирано състезание, подхвърляха я като топка. Други пък гребяха в наполовина отрязън бидон. Никой не молеше за храна – това, което им хареса, бяха единствено обиците ми с форма на морска звезда, а морски звезди имаше много, безкрайно много в тъмносин и нежно-кафяв цвят, ясно видими на дъното в кристалните води.

Те не знаят коя дата сме, не знаят на колко години са. И все пак, минавайки през сложен превод от номадски на малайзийски и от малайзийски на английски, успях да поговоря с един възрастен номад, който дори ме покани на неговата лодка, където беше и част от многолюдната му фамилия.

- От къде си?
- От там – махна той с ръка в посока Филипините, които са на 2-3 часа път с лодка.
- На колко години си?
- Не знам – усмихна се той.
- Знаеш ли кой ден сме?
- Не, аз гледам само звездите и слънцето.
- Колко дълго децата ти живеят при теб? 
- Докато отидат да живет в друга лодка, докато си намерят мъж или жена.
- Къде срещна жена си?
- Срещнах я в една друга лодка.
- Тя къде роди децата ви? (девет)
- Тук на лодката. Помогна ѝ една друга жена.
- Като се разболеете как се лекувате?
- С билки, имаме хора, които отиват на брега и ги берат.
- Ти щастлив ли си? - Не разбра въпроса ми. Те просто не знаят обратното на щастие.

Гледах тези хора, опитах се да ги запомня. А един въпрос не ми дава мира – ако е вярна приказката, че всеки край е закодиран в началото - къде сбъркахме? Не те, ние къде сбъркахме? Защо те са толкова щастливи в нямането, а ние не сме и в имането? 

Вечерта моят, нарочен за Брад Пит, китарист, пееше красива песен. Внезапно спря и зарея поглед към залеза.
- За какво мислиш, приятелю? - Дори не ме погледна, но добре разбрах казаното на развален английски:
- Аз съм щастлив тук. Не искам Борнео да се промени!

 Текстът и снимките са ни любезно предоставени от Диана Маринова.

Изпращайте ни и вие своите пътеписи за рубриката "Стани автор" на info@peika.bg!

***

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!