Йесика Аро е принудена да напусне собствената си страна, за да избегне заплахите срещу живота ѝ.

През последните години интернет троловете се превърнаха в оръжие за масово поразяване, способно да преобърне общественото мнение и дори националната политика на дадена държава. А руските механизми за информационна война са нагледен пример за това как с един коментар може да подмениш истината и да създадеш цяла идеология.

В „Tроловете на Путин“ финландската журналистка Йесика Аро описва своя собствен опит в конфликтите с тях, довел до заплахи за живота ѝ и принудил я да напусне родната си страна.

Когато стартира своето вече станало световноизвестно разслед­ване за руските пропагандни тролове през септември 2014 г., Аро е само на 33 години – млада жена, която мечтае за семейство и бляскаво бъдеще. След статията ѝ в обществената медия Yle, посветена на въздействието на информационната война на Кремъл зад граница обаче срещу нея започва безпрецедентна кампания, целяща да изтощи психиката ѝ и да „запуши“ устата ѝ.

Финландската журналистка, живяла известно време и в Русия, е принудена да напусна родината си, но не се поддава на психологическите атаки и не се отказва от темата.

В книгата са описани редица фронтове на информационната война с Русия – още от времето на цветните революции в Източна Европа, през убийството на Сергей Магнитски, руската намеса в избирането на Доналд Тръмп, окупацията на Крим и Донбас, свалянето на малайзийския самолет над Украйна.

Намесени са имената на хора, които познаваме и от българския фронт на информационната война – като Александър Дугин и генерал Решетников, както и нашумялата и у нас преди година тема за закона „Магнитски“.

Базирайки се на интервюта с дипломати, журналисти, политици, сблъскали се с руската пропаганда, станали нейни жертви, не само във Финландия, но и в Литва, Беларус, САЩ, Швеция, Великобритания, Украйна, Йесика Аро чертае точна карта  на влиянието на руската машина за тролове върху оформянето на общественото мнение.

„Tроловете на Путин“ от Йесика Аро е стряскащо разследване, което ще изобличава тайните на може би най-жестокото психологическо оръжие за масово унищожение на XXI век. Разследване, което ще ви накара да погледнете на всичко, написано в интернет, с други очи.

„Има схваща­не, че Русия е майсторски пропагандист – не е. Те лъжат, а западните медии не са достатъчно критични към лъжите им.“

Елиът Хигинс от Bellingcat

Из „Троловете на Путин“ от Йесика Аро

ДИПЛОМАТЪТ РЕНАТАС ЮШКА

Три години след като литовският дипломат Ренатас Юшка беше загубил работата си като посланик в Унгария, полицейското разслед­ване за незаконното подслушване на телефона му не беше довело до­никъде.

Криминалистите не намериха отговора на горещия въпрос: кой нелегално е слушал и записвал разговорите на Юшка и колегите му, свалил е записите на хартиен носител и ги е публикувал в YouTube.

Авторът, естествено, не беше „Зидрунас Геринтас“, с което име файловете бяха качени в YouTube. Зидрунас може да звучи литовски, но извън интернет лице с такова име не съществува.

Полицията получи оскъдна техническа информация от каче­ния файл, който бе излъчен от мобилно устройство с неизвестен IP адрес. Литовската полиция изпрати няколко искания за информация до YouTube, но компанията отказа да сътрудничи и дори не отговори на исканията.

Съдебните следователи анализираха файловете. В началото на едно обаждане идентифицираха звук, който изтълкуваха като „звук при стартиране или изключване на устройство“.

Техническото разследване потвърди подозрението: записите бяха редактирани и манипулирани, и следователно – скалъпени.

С други думи, те представляват изрязани откъси от няколко раз­говора на Юшка с негов колега, които след това са лепени.

Но в YouTube те бяха представени като един разговор.

Видеоклиповете бяха очевидно предназначени за международна­та аудитория, затова бяха снабдени с английски субтитри и имена. Субтитрите също бяха фалшифицирани и тонът на заглавията на ви­деото беше циничен.Във видеоклиповете посланик Юшка беше представен като не­брежен дилетант, неподходящ за такава отговорна работа.

По същото време в YouTube бяха качени и записани тайно обаж­дания на литовския посланик в столицата на Азербайджан Баку с ко­легите му във Вилнюс.

Видеоклиповете предизвикаха медийна буря в няколко различни страни и унищожиха кариерите на подслушаните дипломати.

Дипломатическата им неприкосновеност беше нарушена, а престъпленията доведоха до жертви. Но тъй като полицията не наме­ри престъпника, никой не бе обвинен и никога не се проведе съдебен процес.

Това не беше първият път, в който нападаха посланик Ренатас Юшка с компромати. При предишните скандали Юшка остана почти невредим, защото литовското Министерство на външните работи го подкрепи твърдо. Но манипулираните видеоклипове, които медиите погрешно определиха като „течове“, т.е. като истински, бяха твърде много.

След месеци на обществен натиск и парламентарни изслушвания началниците на Юшка му казаха да си събере багажа, да напусне Бу­дапеща и да се върне у дома.

Посланикът съвсем неслучайно е бил обект на няколко фалшиви скандала в продължение на седем години. Дискредитираха го, защото беше борец за демокрация.

ПЕПЕЛ В МИВКАТА

Правозащитникът и визионер Юшка е историк по образование. Възходящата му кариера в литовското Министерство на външните работи започна, когато беше на 23 години, през 1995 г., пет години след като Литва възвърна независимостта си след жестоката съветска окупация. В Министерството на външните работи Юшка се специ­ализира основно по Беларус, югоизточната съседка на Литва, която остана под силно руско влияние след разпада на Съветския съюз.

Като млад дипломат Юшка работи за Организацията за сигур­ност и сътрудничество в Европа – ОССЕ, а по-късно като съветник на литовския посланик в Минск. Тогава се появява и първият компромат за него.

По типичен за руските разузнавателни служби начин някой по­сещава дома му в беларуската столица и оставя пепел от цигара в кухненската мивка. Никой от членовете на семейството на Юшка не пуши.

„Не ми беше приятно, но го приех като част от работата си“, каз­ва тогава Юшка.

От Беларус той докладва, че страната преживява тревожна поли­тическа ситуация. Той е свидетел как са фалшифицирани изборите, за да може да ги спечели предпочитаният от Кремъл президент, автори­тарният Александър Лукашенко, който е на власт от 1994 г.

На първия етап властта на Лукашенко беше гарантирана от ко­румпираната изборна администрация чрез попълване на урните с фал­шиви гласове.

По-късно Конституцията беше изменена и позволи на Лукашенко да продължи да се кандидатира за президент за неограничено време, т.е. колкото пъти пожелае.

Свободните медии бяха унищожени. Лукашенко беше показван по телевизиите всеки ден и се представяше като единствен и безалтер­нативен ръководител на страната. Ругаеше редовно Западна Европа и САЩ. Още през 1999 г. беларуски опозиционни активисти и журнали­сти, критични към режима, започнаха да изчезват.

За разлика от днес, преди около 15 години западните диплома­ти все още не подкрепяха открито опозиционни политици или граж­дански активисти от постсъветските страни. Често западните страни прикриваха подкрепата си, като действаха индиректно чрез НПО и фондации.

Но Литва, наскоро родената западна демокрация, където репре­сиите, извършени от съветския режим, все още бяха свежи в паметта на нацията, избра различна линия: тя започна диалог със защитниците на демокрацията в бившия Съветски съюз.

Когато Юшка се завръща от Минск във Вилнюс през 2003 г., ра­ботата му във Външното министерство представлява точно това: под­крепа за беларуската политическа опозиция. Той поддържа контакти и оказва помощ на неопитните опозиционни групи в Беларус, НПО-та и политици. Официалните дипломатически връзки с правителството на Беларус се извършват от други отдели на Министерството.

Юшка е инициатор и изпълнител например на одобрено от литов­ското правителство решение за предоставяне на убежище във Вил­нюс на Европейския хуманитарен университет. По онова време той е единственото в Беларус независимо висше училище, затворено от Лукашенко по политически причини през 2004 г.

Този уникален университет, фокусиран върху хуманитарните и социалните науки, действа и до днес във Вилнюс и много беларуски студенти го завършват в съответствие с европейските стандарти.

„Литовското Министерство на външните работи беше едно от първите, ако не и първото, което осъществи пряк контакт с демокра­тичната опозиция на Беларус. Това беше смел ход и всички разбирах­ме, че може да последват неприятности“, казва Юшка.

На всички съвременници, следили отблизо развитието на Бела­рус, беше станало ясно, че Лукашенко, по онова време последният диктатор в Европа, се ползва с благословията на Москва. Правител­ствата в Минск и Кремъл действаха като съюзници и си сътрудничеха във всички области. Официално Беларус подкрепяше позициите на Кремъл и ги защитаваше като свои на международната сцена.

Що се отнася до Русия, повечето западни правителства дълго време таяха надежди и търпеливо чакаха Владимир Путин да пове­де страната към реформи и демокрация. Западът искрено желаеше да установи взаимноизгодни отношения с режима на Владимир Путин, шпионин на КГБ и ФСБ.

В ранните си години като президент Путин сигнализира за готов­ността си да сътрудничи на Запада. Русия играеше ролята на страте­гически за Европейския съюз партньор и след терористичните атаки през 2001 г. в САЩ обещаваше да се бори с джихадистките терористи заедно със Западния алианс.

По онова време все още бяха рядкост публичните дискусии за тайните операции на Русия и за фалшивите новини, които тя разпро­страняваше срещу същите държави, с които официално си сътрудни­чеше. Подобни твърдения бързо биват игнорирани като конспиратив­ни теории.

Но Юшка и колегите му от литовското Външно министерство разбираха, че Беларус се използва от Русия като опитно поле за раз­узнавателни служби и тестова площадка за политически технологии.

Ако проектът за затваряне на Беларус се окажеше успешен, стра­ната щеше да бъде изолирана от западните ценности и информаци­онно пространство и така – поставена в трайна зависимост от Русия. Кремъл би могъл да използва подобни средства за репресия не само в Беларус, но и другаде извън нейните граници.

По това време дипломатът Юшка вече беше на 30 години и беше загрижен за състоянието на гражданското общество в съседна­та държава. На по-малко от 40 километра от Вилнюс се нарушаваха правата на човека, гражданските свободи и демокрацията. Кремъл се намесваше безцеремонно във вътрешните работи на Беларус. Гражда­ните ѝ бяха в беда и се нуждаеха от конкретна помощ – както иконо­мическа, така и политическа.

Юшка осъществяваше контакти с демократични активисти в ре­гиона, например движението „Кмара“ от Грузия, участници в първия Майдан в Украйна и активисти на сръбското младежко опозицион­но движение „Отпор“. Неговият отдел помагаше на беларусите да се свържат онлайн с донори, организираше срещи и семинари за правата на човека и популяризираше европейските ценности сред тях.

През 2006 г. в Беларус предстоеше да се проведат поредните пре­зидентски избори и като цяло се очакваше да бъдат фалшифицирани, за да спечели Лукашенко. На останалите кандидати не им се даваше думата в медиите.

С мандат от литовското Министерство на външните работи Юшка се опитваше да подсили крехката опозиция, която искаше да поведе Бе­ларус към модерна западна демокрация. Съветваше продемократичните кандидати за президент Александър Милинкевич и Александър Козу­лин и техните предизборни щабове, които редовно се срещаха във Вил­нюс с международните организации, забранени в Беларус. Те бяха насърчавани да изразяват свободно мнението си. Преди президентските избори в Беларус прозападно настроени граждани в Грузия и Украйна вече бяха организирали така наречените „цветни революции“8: мирни, мащабни демонстрации, където хората изразя-ват желанието си страните им да се доближат до Европейския съюз и Запада. Искаха да се дистанцират от корумпираните управляващи режими, чиито конци се дърпаха от Кремъл.

„Давахме съвети, разработихме проевропейски лозунги и иници­ативи, обмисляме начини да печатаме материали и да ги разпростра­няваме. Работихме усилено, за да може гласът на беларуския народ да се чуе в международното медийно пространство.“

Победителят на фалшифицираните избори беше предизвестен. Администрацията на Лукашенко и самият той въведоха система за предварително гласуване, което доведе до лесни за изпълнение избор­ни измами.

Единствената възможност на беларуската опозиция за видими резултати беше да излезе на улицата, за да демонстрира, по приме­ра на гражданите в другите страни, извършили „цветни революции“. Демонстрациите бяха единственият начин да се привлече вниманието на Запада към това, че в центъра на Европа, пред очите на всички, се провеждат фалшиви избори.

„Изборите“ бяха на 19 март 2006 г.

Избирателната комисия от марионетки на Лукашенко обяви, че 92,6% от избирателите са упражнили правото си на глас. Според нея Лукашенко печелеше категорично, получавайки подкрепа от 82,6% в първия кръг. Опозиционният кандидат Александър Милинкевич оста­на на второ място с 6% от гласовете.

Опозицията веднага постави под въпрос резултата. Независим из­следователски институт обяви, че всъщност Лукашенко е получил само 40% от гласовете, което означаваше, че е необходим още един тур. Вто­рият тур, от своя страна, щеше да означава за авторитарния Лукашенко, Батката, бащата на нацията, „цветна революция“ – кошмарен сценарий.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!