Започваме годината с много и вълнуващи разкази, пътеписи, статии от родните блогъри-пътешественици!
От България, през Европа, Източна и чак до Южна Азия ще ви поведат следващите откъси от някои от най-интересните публикации от месец януари 2019 г.
Вълшебни пътешествия!
Слънчеви пътеки: Едно момиче в Петра
Мина малко време от последното пътуване, но спомените определено остават ярки. Искам да разкажа за един необикновен ден, в който по течение на обстоятелствата се оказах сама в Петра и за хората, които срещнах по пътя си.
Онзи ден тръгнахме от пустинята Вади Рум много рано, в 5 сутринта. Целият лагер беше потънал в мрак и всички спяха. Нашата скромна групичка застана на изхода на лагера, държахме челниците спрени, за да можем да се насладим на падащите звезди в нощната пустиня. Чакахме някой да дойде да ни вземе, без да имаме контакт или някаква сигурност, само думата на шофьора от предишната вечер. За щастие йорданците наистина държат на думата си. След малко се появиха светлини и в продължение на 5-6 минути бавно се приближиха към нас през пустинята. Натоварихме се в джипа и отпрашихме към приключението.
Пристигнахме във Вади Муса към 8 и нещо и Мохамед ни остави на входа на Петра. Нашата разходка започва. Бяхме на прага на древния град от филмите за Индиана Джоунс, бях на път да си сбъдна една мечта и да видя прословутата съкровищница на живо. Няколко часа по късно си помислих колко много повече е Петра освен тази известна картина.
Започнахме да се спускаме през каньона. Красиво, загадъчно, а от двете ни страни виждахме отдавна изсечени сгради, стъпала, тунели и напоителни канали в скалите. Спускахме се, може би, половин час и отвесните стени на каньона ставаха все по-близки, вървяхме в тунел. Изведнъж отнякъде се прокрадна слънцето и завой след завой пред нас започва да се разгръща така чаканата гледка – Съкровищницата в цялото и величие, огряна от слънцето, магическа. Дали защото ми беше мечта още от дете или заради самата красота и величественост на мястото, сърцето ми започна да бие по-силно и усетих адреналина и възхищението от гледката. Толкова пъти я бях виждала на видеа и картинки, но на живо е невероятно впечатляваща, наистина заслужава да бъде наречена едно от съвременните чудеса на света!
Още една волна душа в клуба на блогърите-пътешественици долетя при нас. Запознайте се с Росица и нейния блог "Слънчеви пътеки".
*
Стъпки: Магията на Сурва
Последните почивни дни на януари ни отвеждат към Перник. Попадаме в самия разгар на Международния фестивал Сурва. Тук сме за втора година - не поредна, но втора, и всичко ни се вижда някак си по-цветно, по-пъстро, заредено с повече настроение. Още с паркирането на колата до ушите ни достигат звънците на Сурва - десетки, не, стотици, даже хиляди чанове проехтяват и звукът сякаш трепти навсякъде около нас. Отправяме се към централната улица, където заедно с множеството посетители на фестивала се потапяме в магията на маскарадното дефиле - цветове, костюми, страшни маски, звънци и танци и много настроение има навсякъде около нас. Усещането е невероятно.
Интересна е историята на кукерските танци у нас. Твърди се, че водят началото си още от траките, като основно се свързват с празнуванията в чест на бог Дионис. Оттогава или не, едно е сигурно тези традиции имат подчертано фолклорен характер и внушителната визия, шумните звънци и танците са с цел прогонване на злите сили и изчистване на годината от злото - за повече здраве и плодородие. Интересен е фактът, че кукерството (под различни имена разбира се) е характерно за много народи - основно балканските, но не само (в Германия обичаят се нарича "перхтен").
Фестивалът Сурва се провежда в Перник от 1966 г., от 1985 г. е със статут "международен", а от 2015 г. е част от списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство на човечеството.
Запознайте се с блога на Виктория Драгиева - Stupki.bg, в който можете да откриете идеи за много нови пътешествия!
*
Магията на пътуването: Добре дошли в Бутан – да се запознаем с хората, страната, културата
Бутан е не просто държава, а e цяла концепция за нас. Мечтаехме си колко ли очарователна е страната и това се потвърди още в момента, в който стъпихме там. Не знаехме нищо за бутанците, но след като имахме възможността да се срещнем с някои от тях, сме изумени. Затова решихме да съберем най-забележителните факти и мнения за Бутан и нейните хора, за да се види какво чудо на чудесата е тази страна!
Това са някои интересни факти, отговори и истории, които научихме преди да отидем в Бутан, но най-вече докато бяхме там. Надяваме се да разбереш защо хората си правят труда да посетят Бутан и защо това кътче на Земята е толкова възхитително.
Наистина ли струва 250 USD на човек на ден да посетиш Бутан?
Да, точно така. Може да бъде и още повече – ако пътуваш соло или в двойка, се начислява и добавка. Ако пък отидеш в нисък сезон – струва 200 USD на човек на ден за три или повече души. Между другото, това включва настаняване, 3 хранения на ден, водач и шофьор, които са с теб през цялото време. Така че целият туристически пакет струва тези пари.
Изглежда много, но само за справка, когато бяхме в Исландия на самоорганизирано и доста нискобюджетно пътешествие, ни струваше 200 USD на човек на ден. Така че няма нужда от толкова стрес за Бутан, ако сравниш това, което получаваш със същото в други страни по света. Ние не трябваше да плащаме нито стотинка повече след като платихме дневната ставка на туристическия агент в Непал. Само си купихме сувенири, местна бира, местно прасковено вино и оставихме бакшиш на гида и шофьора, тъй като бяхме много доволни от тях!
Прочетете нашето интервю с Бистра и Наце. Открийте още от пътешествията им в блога им Магията на пътуването тук.
*
SunAndSany: Безбог - райско място за ски и сноуборд
Ски-център Добринище (или просто Безбог) може би е любимото ми място за каране в България. Според мен там е абсолютният рай, който обаче се намира малко по-далеч от София и затова идвам тук по-рядко. За мое щастие го посетих вече 1 уикенд този сезон и в следващите редове споделям как премина...
Как се стига?
До ски центъра се стига от град Добринище, а пътят отнема около 20-30 мин. В дните, в които карахме ние, по пътя имаше сняг и лед, а към края се бяха образували малки коловози, но в ранните часове нямаше много коли, затова не сме имали проблеми с качването.
Цени
Еднодневната карта за лифта и този сезон струва 35 лв (без застраховката, която отделно може да се закупи срещу 2.50 лв). Ние си взехме уикенд карта, която струваше 65 лв. Повече информация за цените в родните ски курорти можеш да видиш в тази публикация.
Перфектни условия и красиви гледки
Двата дни, в които карахме, бяха слънчеви, леко студени и с нов сняг. Последния път, когато идвах тук (март 2018 г.), клековете при хижа Безбог бяха покрити и се виждаха само връхчетата им. Този път обаче бяха високи по 1 метър и така видях колко повече сняг е имало миналата година, но до март има още време.
Благодарение на ясното време, гледките към върховете Полежан и Вихрен и планината Рила в далечината ни съпътстваха и през двата дни. Пистата беше твърда в ранните часове сутрин – рай за скиорите. По-късно ставаше супер за бордистите – снегът омекваше и беше приятно за каране. По следите отстрани на пистата и в гората също можеше да се кара. През целия уикенд ни следваше сръбската музика, която лифтаджиите слушаха - част от цялото изживяване (ако ти е интересно, може да чуеш във видеото в края на публикацията).
За още вълнуващи приключения посетете слънчевия блог на Станислава - www.sunandsany.com!
*
Пътешествия без край: Матера – какво да видите за един ден
Матера е едно от най-удивителните места на италианския юг. Намира се в областта Пулия на около 70 км. от крайбрежния град Бари, където се бяхме позиционирали за няколко дни с идеята да пътуваме в околностите и да се запознаваме с местните архитектурни бисери. И така в един мразовит януарски ден попаднахме в Матера.
Известен в миналото като „срамът на Италия“, Матера гордо носи титлата Европейска столица на културата 2019
А жителите му нямат търпение да посрещнат обещаните от властите стотици хиляди туристи, които в близките месеци ще залеят стръмните му улички, пъплещи по скални сипеи, с издълбаните в тях ниши и кухини.
якои от пещерите на Матера са били превърнати в църкви, други – в кладенци или в примитивни жилища, свързани помежду им с подземни тунели. В наши дни част от тези мизерни домове са благоустроени като ресторанти, магазини за сувенири и уютни хотели. Човек би могъл да си наеме стая от Airbnb на разумна цена и да се почувства, макар и за една нощ, като пещерен човек!
Матера е град с над 8 хилядолетна история, съхранил е изцяло древния си облик. Твърди се че тези скални кухини са обитаване още от епохата на неолита. Според една хипотеза името на града произлиза от индоевропейския корен „мета“ или „мата“, който означавал „купчина“, „камъни“ и „хълм“. Следователно Матера може би се превежда като „купчина от камъни“.
Сухият, негостоприемен пейзаж, наподобяващ древен кошер, те кара да притаиш дъх пред способността на човека да оцелява на всяка цена и в най-екстремните условия!
Още причудливи пътешествия можете да откриете в блога на Венета Николова - "Пътешествия без край".
*
Друми в думи: В късен следобед до Алекови водопади на Витоша
Алековите водопади са два красиви водопада на река Скакавица във Витоша. Водопадите са разположени на около 30 метра разстояние един от друг, но не е много лесно да се стигне директно от единия до другия – те са разположени в гъста гора, а дерето на реката е доста стръмно. Има някаква пътека, но нямам директни впечатления от нея. По-долу ще опиша два леки маршрута, по които може да се стигне до тях.
Алековите водопади не са нито много високи – около 6-7 метра, нито много мощни, но са красиви с интересния рисунък на водата и формите, които тя прави, изливайки се по скалите. Водопадите са кръстени на Алеко Константинов, който често ги е посещавал.
Ходили сме два пъти до водопадите – първият път беше лято и знаехме само за горните водопади. По-късно разбрахме и за долните. Второто ни посещение беше в бяла (почти) люта зима. Тогава отидохме и до долните, и до горните. Бяха замръзнали и смразяващо красиви. Снегът около тях допълваше картинката, наподобяваща Ледена епоха.
Алекови водопади: маршрут 1
Това е маршрутът от второто ни посещение. Отправната ни точка беше болницата на 1700 метра от Воденицата малко след Драгалевци. Някога може да е било болница, сега е частен имот. Важното е, че до там води асфалтов път и има широко място за паркиране.
Точно над паркинга тръгва пътека, която в самото начало се разделя на две – тясната част вляво и покрай сградата е към долните водопади, широката част направо и нагоре е към горните Алекови водопади.
Запознайте се с приключенията на Ели. Още идеи за пътешествия в и извън България търсете в нейните блог „Друми в думи“.
*
Пътеписаници: Приказна разходка из Каньона на водопадите край Смолян
Какво по-хубаво от една горска разходка из пазвата на Родопа планина и то не къде да е, а сред самия Каньон на водопадите? Той се намира над град Смолян, сякаш излязъл от декора на някоя вълшебна приказка. Тук сред горите и криволичещите пътеки ви очакват над 40 водопада с различна височина, които огласят планината с песните си.
Идвам в Каньона в разгара на пролетта, малко преди началото на лятото. Зелено е и ухае на свежест. На няколко километра от Смолян, след отбивката по пътя за село Мугла, асфалтовият път все повече изтънява. Плавно се превръща от черен в напълно горски път, който навлиза в пролетната гора. В нея се гонят звуци и аромати, но не се надпреварват, а се допълват.
Нека преминем заедно през вълшебствата на Каньона на водопадите. Да поемем по горската пътека, да се изкачим по извивките на планината, да погледаме малките водоскоци, които се превръщат в големи водни каскади, да минем под пръските на водопада, да се окъпем в светлина, да се изкачим по стръмни скали, да се порадваме на дивни гледки и да бъдем благодарни, че сме на път…
Разходката започва от Смолян, който бавно се разбужда от съня си. Над него се стелят пухкави облаци, които контрастират на избуялата зеленина.
За още вдъхновяващи пътешествия посетете блога на нашия главен редактор Боряна Кръстева "Пътеписаници"
*
MagicKervan: Руините на монголската империя и една долина от отвъдна реалност
Закусваме с прясно издоено овче мляко, от юртите в съседство. Пътят днес ни отвежда с два бързи стопа към древната столица на Монголската империя, град Каракорум, по настоящем наричан Хархорин. От един от най-големите гадове на Земята през 13-14 в., процъфтявал в ширещата се долина на река Орхон, днес няма почти никакви следи от това могъщество. Нищо не подсказва тук да е имало дворци, храмове и милиони юрти. Според хрониките на францискански монах, пътувал през Каракорум 13 век, е имало дори две джамии и несторианска църква, китайски и арабски квартали за търговия и занаятчийство. Обширната долина на Орхон, винаги зелена и закътана от пустините на юг и буйните с километри пасища, били необходимите предпоставки за установяването и процъфтяването на номадската степна култура, до степен на пълно надмощие над тогавашния свят.
Долината на река Орхон
Странно е днес да се видят тук само стотина юрти, пръснати из огромното пространство и малък, в типично соц. западнал стил „сум“ с две улици. Седим до съвсем невзрачните руини, на това което до скоро археолозите взимаха за двореца на Угедей хан (сина на Чингиз хан), но наскоро идентифицираха, като голям будистки комплекс и хилядагодишна каменна костенурка. Някак си интуитивно ни връхлита усещането, че със сигурност от съвременната ни, на пръв поглед вечна цивилизация, също ще останат само тухли и пластмаса и то не в толкова далечно бъдеще.
Момче и две девойки, нагласени столичани, които са тръгнали на екскурзия, ни оставят в центъра на Хархорин, където правим кратка почивка за солен чай, цуйван (нудъли), с които окончателно се убеждаваме, че монголците не умеят да приготвят постна храна. Зареждаме и батериите. Оставяме в заведението раниците и се отправяме към една от най-големите забележителности в региона, будисткият манастир Ердене Зу.
Научете повече за пътешествието на Цветин и Маги. Следете пътешествието на стоп на Магическия керван тук.
*
Тефтерчето на един Пътешественик:Изкачване на връх Ботев през хижа Плевен
Днес ще попътуваме назад към лято 2018 с едно от любимите ми преживявания за месец Август. Тази година не бяхме планирали да качваме връх Ботев. В средата на месеца случайно ни се освободиха 2 дни и спонтанно решихме да си ги откраднем за планината. Определено това беше едно от най-хубавите ни спонтанни решения. След неуспешния ни опит за изкачване на върха с велосипеди по-миналото лято (за който може да прочетете тук – Първият ни велопоход) се завърнахме отново към този копнеж с нов маршрут и този път пеша.
Най-популярният маршрут за изкачване на връх Ботев е от южна България – от местността Паници край Калофер, през хижа Рай и Тарзановата пътека. Със сигурност един ден ще направим и този преход, но не по-малко красив и предизвикателен бе походът ни към върха с изходна точка от северната страна. Двудневното ни бягство в планината бе по маршрута: местност Мазането – хижа Плевен – връх Ботев и обратно. Отново толкова ентусиазирани, колкото когато се подготвяхме за велопохода, проучихме по най-бързия начин и този път маршрута, приготвихме скромната си планинска екипировка, запазихме си места за спане на хижата и потеглихме към град Априлци.
Преминавайки през планинското градче неминуемо се заредихме с красиви гледки. Балканът ни приветства и се доближихме максимално близо до него. Изходната точка за прехода се намира малко след ВЕЦ Априлци в местността Мазането, където е и началната станция на товарния лифт до хижа Плевен. Там има също охраняем паркинг, на който оставихме колата си срещу скромна такса, взехме по една раница на гръб и поехме по указаната пътека към хижата. Още в началото пресякохме рекичка и от там пътят ни водеше през тишината и спокойствието на гората.
За още свежи пътешествия последвайте блога Тефтерчето на един Пътешественик на Надежда Серафимова за вдъхновение през всеки сезон!
*
Time2Travel: 6 забележителности във Велико Търново
След посещението ни на Соколски манастир, крепостта Хоталич, Боженци, пещера Бачо Киро, Дряновски манастир и Етъра дойде и последния ден от нашето пътуване. Той бе посветен на Велико търново и Преображенски манастир. Всеки път, когато посетя Велико Търново сякаш наново и наново се влюбвам в този град. Малък, пъстър, звучен, с история и характер, град, в който винаги има какво да научиш. Така, че ако все още не сте идвали тук, отделете време и го направете при първа възможност. Това бе четвъртото ми посещение на града. Надявам се, не и последно.
Не претендирам за изчерпателност за всички възможни места за посещение в града. Тази статия описва моето посещение и това, което посетихме ние.
1. Църква “Св. Четиредесет мъченици”
Първото място, на което дойдохме. Посещавала съм го няколко пъти, а колко много сме го коментирали и изучавали в университета… и винаги, всеки път, когато дойда ми е интересно.
Църквата “Св. 40 мъченици” е съградена и изографисана по желание на цар Иван Асен II, в чест на победата му над Теодор Комнин през 1230 г. В средата на века около църквата се обособява манастирския комплекс “Великата лавра”. Това място е център на важни исторически събития. Тук се намират едни от най-забележителните паметници на българската средновековна история – Колоните на хан Омуртаг и цар Иван Асен II, както и една колкона от времето на хан Крум. Доста небивалици съм чела, че тук е погребан цар Калоян. След обсадата на Солун, при която той починал, българските войски пренасят тялото му в столицата и се смята, че е погребан тук. Но не искам да влизам в излишни разсъждения…
За още любопитни места и маршрути в България посетете блога на Юлия Time2Travel.
*
Jonny B. Goode:Планините на България част 37: Вр. Дупевица, Люлин
Люлин е част от Завалско-Планската редица на Средногорието, намира се съвсем близо до София и някак остава в сянката на съседната Витоша – както буквално, така и от туристическа гледна точка. Това само в малка степен се дължи на факта, че първенецът ѝ вр. Дупевица (1256 м.) е почти двойно по-нисък от Черни връх. До съвсем близкото минало достъпът на „простосмъртни“ до най-висока точка на Люлин планина е бил строго ограничен, защото там е изградена секретна зенитно-ракетна база за Противовъздушна отбрана.
Поделението просъществувало до 1997 г. Сега всичко е в руини, а достъпът до върха е свободен. Да се надяваме, че някой ден ще може да се изкачим и на другите окупирани от военните планински първенци – вр. Голям Перелик, вр. Тичак и вр. Вишеград. Все пак не мога да не се зачудя защо именно отбраната на София е изоставена на произвола на съдбата.
За още интересни разкази и пътешествия, посетете личния блог на Иван Панкев ТУК.
***
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
