Понякога Бог иска да си говорим – той на нас, ние на него. Пътешествие в Мианмар е един от тези разговори.

(За да прочетете първата част на разказа, вижте тук.)

Как минава животът на един монах? Ако обикаляте Мианмар десетина дни, неизбежно ще посетите и няколко манастира. Един от най-известните е в МАНДАЛАЙ – вторият най-голям град в Мианмар, с население около 120 000 души. В Мандалайсе намират следните по-известни и желателно да бъдат посетени обекти: 

Пагодата Махамуни, където се намира най-древното изработено от бронз изображение на Буда. Пагодата е втора по значение  в Мианмар, след Шведагон. Легендата за там е следната – статуята е изработена, когато Гаутама Буда е бил все още жив. Той я е докоснал 7 пъти и така ѝ е вдъхнал живот. Сега монасите полагат ежедневни грижи за нея – мият зъбите ѝ, лицето, тялото. Статуята сияе като жива. Всъщност не като жива, а жива – поне така вярват мианмарците. 

   

В близост до нея е манастирът Маха Гандайон(дом на хиляда монаси). Церемонията започва в 10:30 часа, когато монасите се отправят към столовата за храна в редица, след начало, оповестено от гонг между присъстващите, които даряват пари, сладкиши, плодове в купите, които всеки монах носи. Една разходка между постройките на манастира ще ви убеди в семплия им начин на живот, който се подчинява на 227 правила. За сравнение – редовият будист трябва да спазва само 5 правила, дадени от Буда – не лъжи, не употребявай алкохол, не убивай, не изневерявай, не кради. 

   

Жените монахини, облечени в светлорозови наметала имат дадени от Буда за спазване 9 правила за свят живот. 

Интересни факти за монасите разказа нашият водач. Те нямат забрана за ядене на месо, но сами си налагат ограничения, защото вярват, че така по-лесно ще вървят по духовната спирала. Не си готвят сами – за това се грижат специални хора. Не гледат телевизия и не ползват електроника (за телевизия може би да, но видях мнозина с телефони и таблети), когато някой реши, че монашеският живот не е за него, може да се оттегли, без за това да бъде упрекнат и да се ожени. Ако все пак, пак получи импулс свише да се върне към монашеския живот, отново ще бъде приет. Изключително либерална система.

Из двора на манастира се мяркат малки деца, монаси, по-скоро послушници, в бели дрехи. След 6 месеца обучение в манастира те ще получат редовите тъмночервени дрехи и статус на монах. 

   

Денят на един монах е разпределен между две хранения на ден – сутрин от 05:30ч. и обяд от 11:00ч., събиране на дарения извън манастира, четене на свещени книги в библиотеката, почистване в стаите и около манастира.В дневните си обиколки за събиране на дарения мъжете монаси получават обикновено пари, сладкиши, плодове, варен ориз с къри, а жените – пари и суров ориз, тъй като те събират помощи само два пъти седмично и суровият ориз ще е приготвен пресен всеки ден.

На няколко минути от манастира може да се разходите по най-дългия (1,2 км), покриващ езерото Таунг Тха Ман и стар тиков мост в света - У Бейн Бридж. Около него са полета, засадени с фъстъци, които се покриват с вода, достигаща 4 метра по време на дъждовния сезон (август-септември).

Две важни церемонии има в живота на обикновения човек – сватба и кръщене на новородено. Разводите са твърде малко – на 100 брака – 1 развод. Причините са обикновено икономически (липса на пари в семейството) или неразбирателство между съпрузите или фамилиите им. Общото имущество след развода се продава, а парите се делят по равно. На разведените жени не се гледа с лошо око и имат шанс за втори брак, дори и да са с деца.

При предното ми посещение в Мианмар по улиците често се виждаха мъже, а и понякога жени, дъвчещи и плюещи „бител“. Правителството от скоро провежда разяснителна кампания за вредата от прекомерната му употреба, която очевидна е доста успешна. С над 30% е намаляла употребата на това вещество, което местните не оприличават на наркотик. Какво представлява бителът – зелено листо от едноименното растение, в което по подобие на малка сърмичка се свива смес от натрошена бителова ядка, кристали от вар, която придава червеният цвят на слюнката и малко тютюн. Преди тази кампания, след многото случаи на канцарогенни болести по хранопровода, са се дъвчели по десетина сърмички на ден, сега средно по пет. Навсякъде по улиците може да видите стряскащи червени петна – това е изплютият след дъвчене бител. 

За няколко години впечатляват новите асфалтови пътища, красивите паркове, новите коли, модерните сгради. Основни инвестори са Франция и Германия. От новия автомобилен парк около 90% се падат на японски и южнокорейски автомобили, останалите са предимно немски внос.

Какво е Мианмар без очарованието не само на древните пагоди, но и на природното си чудо – езерото Инле.  След кратък полет от Мандалай кацаме в Хехо – отправна точка за езерото. Инле се простира на площ 22 на 11 километра. Езерото не е дълбоко – само 2-3 метра, които се покачват с около метър-два по време на дъждовния сезон. На него са разположени 62 села, в които живеят общо около 80 хил. души. Всяко село има отделен поминък и традиции – дърворезба, изработка на тъкани от лотосово лико и коприна, риболов, сребърна бижутерия. Впечатляващи са плаващите градини, около които лодката едва се промъква. Създадени са върху компост, който се натрупва пласт след пласт, а реколтата от домати, краставици, моркови, подправки и цветя е изобилна. Къщите са на по един и два етажа – имат веранди, украсени с цветя, собствен малък кей, в който паркират лодките, построени са върху платформи, които се крепят на дебели дървени подпори. Някои от тях са заплашително наклонени, но обитаеми. Имат училища, магазинчета, ресторантчета. Сноват с лодките насам-натам непрекъснато. 

   

Красивата пагода Паунг Доу У, в която се намират 5 статуи на Буда, покрити със злато до толкова, че техните оригинални форми не могат да се видят. Легендата за тази пагода е следната – при честване на празници, богато украсена лодка е обикаляла с петте статуи около селата на езерните жители. През 1964г. лодката се обръща на около 4 км от пагодата. Успяват да извадят само 4 от петте статуи. Съвсем скоро след случката с почуда откриват петата статуя в пагодата – върнала се сама на мястото си. Счита се, че това е чудо и в годините след това статуите са облепени с множество златни листчета, променили формата им до неузнаваемост. 

В селото на тъкачите може да видите как се произвежда и една от най-редките тъкани в света – от лотосово лико. Дървената пътека обикаля около къщите, всяка от които е тъкачен цех. Отвсякъде се чува равномерният такт на становете, а усмихната предачка с радост ще ви демонстрира ловките си умения за извличане на нишка от лотосовото стъбло. Получих като подарък завързана за китката нишка, която не се скъса няколко дни.

Когато лодката ни доближи няколко от местните рибари с традиционните гребла, привързани към краката, те се доближиха до нас, демонстрирайки ловкост при боравенето с големите кошове, които потапяха и управляваха с пръстите на единия крак. И наистина – при всяко изваждане в коша имаше по някоя риба. 

   

На езерото има малък магазин за сувенири, нека го наречем фирмен, на жените от племето Падау – жените с дълги шии. Всъщност те живеят на около 4 часа път с автобус от тук, но притокът на туристи към езерото (който всъщност не е и много голям) ги е довело тук. Етническата им група наброява около 40 хил. човека. Бронзовите пръстени започват да слагат около шиите си на 8-9-годишна възраст и прибавят нови (до 26 ринга) до 16-годишна възраст. Тогава сменят ринговете с нови, на 20 години отново ги сменят (до тогава се счита че тялото расте). Това е и последната смяна. Спят на две възглавници, а тежката украса (около 7-8 кг.) не им пречи да извършват женските си задължения – готвене, тъкане, земеделие. Причината за началото на тази традиция е някъде назад във времето, но все пак се счита, че това се прави за красота и още – за защита от дивите животни в гората. Мъжете са силни – могат да се защитят сами, но жените - не. 

   

Известният като “манастир на скачащите котки”, днес все още е много посещаван, но за съжаление, когато преди 7 години напуска този свят монахът, който се е грижил за тях, е краят на тази слава. Новодошлите монаси не продължават традицията и сега единственото, което котките правят е да спят и живеят необезпокоявани сред хората.

   

Какво може да видим по пътищата на Мианмар, където важи правилото „което не е забранено е разрешено”. 50% от времето шофьорът ни кара в насрещното. Знаци почти няма. Задминаването е на зиг-заг. Маркировката на пътя е по скоро за красота.

Лично мен ме впечатлиха няколко неща:

- стотиците метри перфектно подредени като нанизи от скъпоценни камъни плодове – дини, пъпеши, манго... 

- хората с молитвени паници, в които се събират дарения за манастирите и храмовете – подрънкващи с монетите в тях – стоят обикновено около магистралните бариери;

- полицаите, които ни спряха за проверка – първата ми мисъл беше и се зачудих защо асистентът на шофьора (да, в бусовете с туристи екипажът се състои от трима – гид, шофьор и асистент, чията функция е да помага на пътниците при слизане и да се грижи за багажа) взе две бутилки с минерална вода и слезе – без да се е появил полицаят на прозореца и да поиска документите за проверка. Такъв бил обичаят –когато пътните полицаи ожаднеят – спитрат кола, за да поискат вода. Когато знаеш, че не си нарушил правилата на движение, палката стоп на полицая не те тревожи – спираш, черпиш вода и продължаваш;

- красивите сергии с прекрасни керамични изделия - „ за съжаление все по-малко хора купуват ръчната керамика и предпочитат евтината пластмаса”-  обясни водачът ни. 

По пътя подминахме интересна скулптура, изобразяваща две големи птици. И се появява веднага легендата – разказ: „Преди стотици години цялото това място е било езеро. Мъж и жена едва се придвижвали, стъпвайки върху малки камъни. „Уморих се, искам да си почина” казала жената. Но нали е езеро – няма къде. И легнала на гърба на мъжа си. Сега малък храм е посветен на случката и на семейството като цяло. А съветът е – след като мъжът се ожени, да знае, че жената може да му се качи на главата. 

В сладки приказки за чудеса – ето ни на час път от едно наистина голямо чудо –„Златният камък“. Предупредени да носим само дрехи за преобличане и лични принадлежности – колкото да се съберат в една раница, се строяваме в очакване на камиончето, което ще ни качи до върха Кяиктийо. До преди 20 години, 16 километра стръмен път се е изминавал пеша – за няколко часа. Сега това се прави с открити, добре укрепени с перила камиончета. Завоите са толкова стръмни и остри, че нямаш време и да се ужасиш. Вкопчваш се с две ръце в някое желязо и си казваш – заслужава си, ще го изтърпя. И се почва газ-спирачки. Две отбивки за разминаване – явно добре стиковани. Чак горе, където е и хотелът, в който спахме, вмъкнат в ниши в скалата, си дадох сметка какво извънземно усилие е необходимо, за да се качи огромният камък с обиколка 94 метра, височина 22 метра, тежащ 612 тона.

Легендата за Златния камък е следната (винаги се чувствам неловко, когато използвам думата „легенда”. Струва ми се, че не е честно спрямо хората тук, които дълбоко вярват, че това е истина, а и да си призная – и аз вярвам). Преди 2400 години Буда дарява кичур коса на четирима братя. Братята напускат този свят един след друг, остава най-малкият. Но оставяйки последен, той преценил, че не може да рискува да загуби реликвата и я предал за съхранение на краля. Той пък наредил скъпоценният кичур да се затисне с огромния гранитен камък. Противно на всяка гравитация, камъкът стои непокътнат хилядолетия, преживял е без да помръдне няколко разрушителни земетресения – през 1912г., 1917г., 1940г. Всичко наоколо е съборено, но камъкът си стоял все така величествено на самия ръб на планината. И още няколко зашеметяващи факта – под него прелитат средно големи птици, защото е на 2 инча (около 5 см) от земята. В големия двор много поклонници пренощуват, в очакване на сбъдване на молитвите им. Никога няма крадци, а злонамерените хора изпитват панически страх – има духове-пазители, които следят за реда. Те не допускат злонамерените хора да докоснат камъка. До камъка се допускат само мъже, които могат да втрият златно листче. Контролът към облеклото е безкомпромисен – само уважително поведение и облекло. Жените се допускат до няколко метра, но да докоснат камъка – не. Счита се добра поличба да посетиш камъка поне три пъти в живота си. 

Хотелът, разположен по стръмни стълби,  издълбани в скалата,  ни предложи чистота и спокойствие. От климатик няма нужда – през нощта температурите падат до 15 градуса, а изгревът надниква в прозореца заедно с вълшебните мантри, напявани от монасите. 

3600 метра надморска височина -  с кош се пренася багажът на поклонниците и туристите, прането от хотелите, дори децата, а който може да си позволи харч 7-8 долара (10 хил. кията) бива качен от  четирима юнаци на нещо като бамбукова носилка. 

Дори във въздуха се усеща огромната почит към Буда, нещо повече – има любов. „Всеки път, когато отиваме на пазар, ние купуваме храна за вкъщи и задължително свежи цветя – за Буда” – разказва милата ни водачка.

Турът ни завърши там, от където започна – ЯНГОН. За да се види Шведагон – гордостта на Мианмар, перлата в короната. Построена преди 2500 години и във времето извисила снага до 100 метра височина, покритата с близо 60 тона злато и обсипана с хиляди скъпоценни камъни, някои достигащи 76 карата, пагодата е приютила реликвите на четири Буди. В нея може да се посветим на местните ритуали – къпане на божеството, отговарящо на деня от седмицата, в който сме родени, просто да обикаляме в съзерцаване, да си задаваме отговори, защото може и да намерим правилните, да уловим с фотоапарата много интересни мигове, хора, орнаменти, да вземем от земята паднало листо от свещеното дърво Бодхи. 

Следва финалният щрих – статуята на полегналия Буда в храма Чаук Хтат Джи – дълга 66 метра. Построена 1899г. и разрушена 50-те години, поради агресивното изражение на Буда, допуснато при неправилно проектиране. Сега той ни гледа с усмивка и огромни стъклени очи 1,77 на 0,58 метра. Полегналият Буда има различно състояние, в зависимост от позата на ръцете – под главата – почива, под бузата – спи, но с отворени очи, а когато са затворени – това е възнесеният Буда. 

Мианмар обича да бъде това, което е.

Още от аерогарата разбираш, че никой няма да се старае да се съобразява с теб. Ти ще се съобразяваш с него - с уважение, с любопитство, с възхищение.

Не разказах за още много пагоди, но това едва ли е и толкова интересно. Чувството, с което човек си тръгва от Мианмар – това е важното. Но за него не са измислени думи. Може би между редовете, нещо мъничко от всичко преживяно ще се прокрадне. 

Може би.

Снимки и текст - Диана Маринова

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!