Във Флорес 75% от населението изповядва католицизъм, което се дължи на активната работа на мисионерите и 25% мюсюлмани. Живеят в мир, приятелство и хармония. „Когато ме кани на гости приятел, католик, винаги се съобразява с това, че съм мюсюлманин и приготвя само пиле, ориз и зеленчуци“– разказа моят гид Раян.

Беше ранно неделно утро и в католическата църква на Мони – Санта Мария Фатима имаше служба. Хората прииждаха забързани от всички посоки, празнично облечени, жените бяха обули обувки с необичайните за тях токчета затъващи в калта и пъстроцветни дрехи. От далеч се чуваше гласът на пастора, а миряните пригласяха в хор.

Във Флорес няма никаква индустрия – местните хора не искат чужди компании да инвестират тук, основен поминък е селското стопанство – ориз, кафе, какао, кокосови орехи, макадамия, много видове картофи, чили. Хората от крайбрежието се изхранват с риболов. Отглеждането на какао е широко разпространено. Плодовете се берат и изнасят в Ява, където се преработват в крайна суровина – шоколад. Край пътя има струпани големи купчини от кокосови орехи – жълти, които растат на по-прентенциозната към почва палма, по-малко разпространена, но с по-вкусни плодове, които дори се се използват като лекарство при треска и зелени от палми, които растат навсякъде.

Всяко семейство има от 6 до 10 деца, които родителите създават без да имат притеснение за тяхното изхранване и обучение. Децата са тяхното щастие – колкото повече, толкова по-добре. Малчуганите започват училище на 7 годишна възраст, началното училище е задължително от 7 до 10 годишна възраст и е безплатно. Децата на Флорес се кръщават с избрано от родителите име, като любимото за момиче е Малати – име на красиво цвете.

Висшето училище е с такса – на три годишни вноски по 500 000 рупии или около 80 щатски долара. Има и задочна форма на обучение. Предпочитани и ценени са учителските и лекарските специалности. Родителите не получават държавни помощи за децата си. За да сключиш брак има възрастови ограничения – 18 години при момичетата и 22 при момчетата. Младото семейство живее първоначално при родителите, докато построи свой дом, а това отнема няколко години. Един нормален дом се състои от хол, кухня и две спални – за родителите и за децата.

Кандидат-младоженецът дава дарове на семейството на избраната невеста – 15-20 милиона рупии, крави, животни, а сватбените тържества са по една седмица. Не е рядкост да има смесени бракове – между католици и мюсюлмани, но както вече споменах тези общности живеят в хармония по между си.

Здравеопазването в държавните болници, които са преобладаващи е безплатно, но самите лекарства всеки сам си купува.

Бирата е скъпо удоволствие – една бира струва струва 40 000 рупии, а килограм ориз – 10 000. Затова местните предпочитат да купят ориз, за да има храна за семейството, а за добро настроение пият местна леко спиртна напитка приготвена от ферментирали палмови плодове.

Пътищата са много стръмни с тесни завои, а регулирането между шофьорите е с обичайните клаксони. В района на Маумере има селца, чиито основен поминък е тъкачеството – памукът, както и цялата технология на боядисване и тъкане е съхранена от древността. Оцветителите са натурални, индигото за най-разпространения син цвят расте на храсти в градините. Докато пиехме кафе и се любувахме на ръчно изработените (и малко грубички) тъкани, заваля проливен дъжд. „Вали, но е добре за растенията“ на развален английски сподели една тъкачка. „Няма ли дъжд – няма храна“. А, синът и, малко момченце, се забавляваше тичайки и скачайки в дъжда.

Проливният дъжд приех като едночасова изненада по индонезийски и преход от адреналино-емоциалната част на приключението „Индонезия“ към романтично-духовната – Бали! Но преди това искам да ви разкажа за една от ония, неслучайните срещи. Хапваме си в ресторанта в Маумере и с лека тревожност обсъждаме ситуацията с вируса. Към масата ни се доближи един достолепен мъж и ни заговори на английски – тривиални въпроси при такива международни срещи. Спомена, че има интересна история. Помолих го да ни я разкаже: “Бях на 30 години, когато дойдох от Германия в Индонезия. Сега съм на 90…. Заповядайте утре на гости, в моя „бамбуков дворец“. Живея сам, като отшелник. Ще ви подаря книга, с моята история. Обичам да си говоря с различни хора от света, да им помагам със съвети. И на вас казвам – не вярвайте на тези швайн (намеси немския), те искат да се страхувате. Страхът е много опасен!”. Ей такива работи се случват по света. В случая това, което Силата искаше да ни каже дойде като приятелски съвет от отец Хенри Болен, католически мисионер във Флорес, Индонезия от 60 десетилетия. За всеки наш вътрешен въпрос получаваме отговор. Стига да искаме да го чуем.

Бали – още на аерогарата огърлица от ароматни франджипани поднесена от красива девойка те подготвя за амиии... просто за Бали.

На сутринта нашето приключение започна. Защо приключение? В такова се превръща всеки тур, когато е организиран от хора знаещи кога, къде, какво и как. За мен ключът към него бяха Деси и Теве, българка и балиец, живеещи на острова. Няколко пъти съм била в Бали, но сега видях много нови, много по-интересни и не толкова експлоатирани от масовия туризъм местенца:

- оризовите тераси Джатилуи под егидата на Юнеско 

- водопадът Леке Леке, изкачването, на който си беше поредното изпитание за духа и тялото

- фермата за кафе Копи Лувак – със замайваща гледка към оризовите тераси, където се добива кафе, чиято цена варира от 500 до 1500 щ.долара за килограм

- подскачах по стъпките на крал Анак Агунг Нгура Кетут Карангасем (1887-1966) из неговите красиви водни градини Тирта Гангга по шестоъгълни камъни (целта е прочистване на аурата ходейки по вода) 

-езера и фонтани, проектирани така, че да се задвижват от естествената напорна сила на водата и богато украсени статуи, възстановени след разрушителното изригване на вулкана Агунг през 1963 година. Дворецът е проектиран по идея на краля, който е бил любител архитект – за релакс, среща и медитация на крале и знатни особи 

- гледка, съчетана с обяд към самият величествен Агунг 

- изгреви на брега на Балийско море 

- Храмове в почит на водната богиня и техните свещени извори 

- Шоколадова фабрика, по-скорофабричка, която произвежда 29 вида шоколад–натурален, млечен, с ядки, с чили, с матча, дори със сол, а всички съставки и продукти са местно производсто закупено от по-малките фермери в района…

Балийците вярват, че боговете живеят на Агунг, а морето се обитава от лошите духове – поради тази причина един истински балиец не се занимава с риболов. 80% от балийците са хиндуисти – основните божества са Слънцето, Луната, Шива, Брахма и Вишну, така също и родителите. Многобройните статуи на божества се считат за живи и поради това са облечени обикновено в „саронг“ на черно-бели квадратчета, а специално чадърче ги пази от жаркото слънце. Черното е символ на Брахма – създателя, а бялото на Шива – разрушителят, но и този, който създава основата за ново начало. Червеният цвят, на баланса е на Вишну, жълтият символизира светлината и се носи при молитва.

Сутрин пред домовете си и на работното място балийците поставят малки кошнички от палмови листа с дребни сладки, ориз и ароматни свещи – за успешен и благословен ден. Такива често се поставят и на кръстопът, за да се объркат лошите сили и да не знаят по кой път да тръгнат.

Балийската нова година се празнува по време на новолуние – месец март. Всеки квартал си прави статуя, с която обикаля в шествие. Тя се изгаря на брега на морето, след което следва 24 часа мълчание – време за равносметка. Импровизирана нарочно за целта охрана следи дали се спазва това, дори дали са изгасени всички лампи в района, изключен е интернета и телевизията.

В съвремието, на мъжете балийци се позволяват две съпруги, като първата трябва да даде разрешение за втората. Мнението и не се иска, само, ако не може да роди наследници. Мъжката рожба е много важна – най-големият син, освен че наследява всичко има и отговорности – да се грижи за по-малките си братя и сестри, които са в невъзможност да се справят сами. В Бали детски надбавки и заплащане за майчинство няма. Жената се грижи за децата и възрастните родители на съпруга, а на него се пада честта да работи много, за да осигури издръжка на всички близки.

Един от най-релаксиращите моменти са великолепните масажи на самия плаж, под палмите, за 7-8 долара. Едночасовият масаж с ароматно масло от франджипани те кара бързо да забравиш за умората от изпълнения с емоции и турове ден.

Храната е много вкусна и основно морска, каквато е и моята любима храна. На острова е забранено третирането на животни и растения с хормони и лекарства – 100% еко заряд за тялото. Хората са лъчезарни и безкрайно мили.

Слънцето ме изненада и с един рядък феномен – хало, като в продължение на часове се усмихваше през облаците в ореол от дъга – сякаш искаше да подчертае своята святост в най-чистия и вид над тази Земя на Боговете. 

Малко тъжно е завръщането от всяко пътешествие, но винаги носи тези опитности, които приземяват, одухотворяват, пренастройват, коригират кривините на нашето съзнание, възпитават ни в уважение, съпричастност, убиват егото, възраждат душата, мотивират тялото за здраве и духа за полет...до следващия път...

Това е.

Снимки и текст - Диана Маринова

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!